Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: boqdjiqsofiq
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13953

Онлайн са:
Анонимни: 401
ХуЛитери: 3
Всичко: 404

Онлайн сега:
:: Elling
:: mariq-desislava
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДобре дошли в Черно езеро (част първа)
раздел: Фантастика
автор: dred

Конвоят бронирани машини се носеше с рев през притихналото градче носещо странното име Черно езеро. Улиците бяха пусти, тук-там се виждаха преобърнати автомобили някои от които все още носеха белезите от пожар.
През мръсните стъкла на един форд забил муцуна в купчина обгоряло желязо насред пътя, се виждаше скелет все още стиснал волана. Сградите бяха тъмни, защото токът бе спрян още преди половин месец, когато военни подразделения на Федералната армия блокираха градчето. Витрините на магазините бяха разбити и можеше да се види погрома вътре. Някои от сградите бяха опожарени, други просто разбити, а трети изглеждаха недокоснати, но именно те изглеждаха най-зловещо на фона на цялото опустошение наоколо.
Черно езеро беше призрачен град... или поне много скоро щеше да стане.
Войникът, който стоеше зад тежката картечница на куполата на лекия осемколесен бронетранспортьор, движещ се в края на колоната от общо осем такива машини, чиято цел бе да пазят един най-обикновен камион, движещ се в средата на ескорта, въртеше еднометровата цев на огромното оръжие във всички посоки без да отделя пръсти нито за миг от спусъка. Мъжът или по-скоро момчето, защото беше навършил 23 години сами преди месец носеше яркожълт гумиран защитен костюм и прозрачен шлем. На всеки от осемте бронетранспортьора стоеше по един като него също стиснал тежка зенитна картечница и готови да открият огън по всеки от бившите обитатели на градчето.
Според данните те трябваше да са около пет хиляди и именно от тях се страхуваше младия войник. Мисълта, че около градчето има разположени над двадесет хиляди негови другари въоръжени с танкове, артилерийски оръдия и хеликоптери не го успокояваше. Все пак те бяха там, а не тук. Войникът плъзна цевта на картечницата наоколо, но градът беше все така пуст. Тъмни сгради се нижеха от двете страни на пътя, по пътя се виждаха изоставени автомобили, но никъде нямаше следа от живот. Усещаше как мощния двигател на бронираната машина ръмжи, усещаше и осемте въоръжени до зъби войника, които стояха в транспортното отделение и това до някъде го успокояваше. Не беше кой знае колко, но достатъчно, за да не полудее, а за сега това стигаше.
Колоната премина с рев покрай малка верижна катастрофа, която беше блокирала другата лента от пътя. Четирите автомобила се бяха врязали един в друг. Купетата на три от тях бяха празни, но на последния- малка яркочервена мазда- се виждаше скелета, който беше полегнал на седалката сякаш за да подремне докато пътна помощ дойди да помогне. На задната седалка се имаше празно бебешко столче, а на страничното стъкло бе залепен стикер с мече и надпис на „Бебе в колата“. Войникът усети как по потния му гръб полазват ледени тръпки... картечницата в ръката му изтрещя оглушително и стъклата на червената мазда се пръснаха на парчета, а по вратите цъфнаха дупки. Черепът на мъртвата жена се пръсна като балон улучен от 12.7 милиметров куршум.
-Какво става???-изпищя радиостанцията в ухото му.-Кой стреля???
-Осми, полковник-докладва войникът и не позна собствени си глас.-Фалшива тревога.
-Потвърди фалшива тревога!
Войникът впери поглед в надупчената мазда, която оставаше назад. Същия стикер с мечето и надписа „Бебе в колата“ беше залепено и на задното стъкло.
-Потвърждавам! Фалшива тревога! Осми, край!

В камиона, който пазеха осемте транспортьора, полковник Данил Данко изключи радио-станцията и облегна глава на платнището, с което бе закрита каросерията.
-Момчетата се нервни-обади се капитан Василиев- другият пътник в каросерията.
-Ти не би ли?
Капитанът само сви рамене и за пореден път се опита да се почеше по гърба точно там където стоеше въздушния филтър, който рециклираше въздуха и го подаваше в защитния костюм.
Полковникът стана и като внимаваше да не докосва трите прозрачни цилиндъра, които бяха пристегнати с въжета към пода отиде капака на каросерията и леко дръпна платнището. Ревящият бронетранспортьор се движеше само на пет метра зад камиона, а войникът в защитен костюм, стоящ на купола, въртеше картечницата във всички посоки. Градът беше все така пуст, но полковникът знаеше, че това е измамно. Беше сигурен, че в момента конвоят е набюдаван от стотици очи, които само чакат готвейки се да нападнат.
-Тръпки да те побият, нали?-обади се зад него Василиев, който се беше отказал от опита си да се почеше през костюма.
Сега стискаше в ръка своя калашник и за кой ли път проверяваше дали оръжието е в изправност.
-Определено-съгласи се замислено Данко, гледайки мъртвия пейзаж навън.
-Имаш чувството, че тия гадини наблюдават и само чакат удобен момент.
Данко не отговори. Той включи радиостанцията си и заговори.
-Данко до Водач, къде сме?
-Още две минути и сме на мястото, полковник, но има кратък път по който бихме могли...
-Не се отклонявай от маршрута, Водач! Продължаваме по план!
-Разбрано, полковник. Продължаваме по план.
Данко се поколеба за момент. Не му се искаше да задава този въпрос, но трябваше.
-Скенерът какво показа?
Отговорът се забави няколко секунди.
-Те са тук, полковник, навсякъде са.
-Това е целта, войнико. Тук сме, за да ни забележат.

Конвоят излезе от пътя, прегази тесния тротоар и навлезе в малкия градски площад. Ревът на двигателите леко заглъхна, когато намалиха скорост. Транспортьорите прегазиха цветните лехи и се разпръснаха образувайки кръг около камиона, който бавно спря до малкия паметник на Николай Втори, издигащ се самотно в центъра на площада. Мястото беше голо и съвършено празно, осигурявайки отлична видимост към околните сгради, които като всички други бяха потънали в тишина. От транспортните отделения на бронираните машини веднага занаизкачаха войници облечени в яркожълти защитни костюми въоръжени с автомати, които веднага заеха отбранителни позиции под прикритието бронетранспортьорите готови да открият огън по всичко. Картечниците на куполите вече обхождаха площад във всички посоки в търсене на мишена, но такава нямаше. Градчето беше все така пусто... пустота, за която всички знаеха, че е измамна. Войниците не можеха да видят, но усещаха погледите им- гладни, търсещи и чакащи.
Данко скочи от каросерията на камиона и посочи трима войника до близкия бронетранспортьор.
-Вие! Елате тук! Помогнете да разтоварим.
Войниците веднага напуснаха позициите си и помогнаха на полковника и капитан Василиев да свалят от каросерията трите контейнера.
-А сега, полковник?-попита капитанът.
-А сега, Виктор, ще чакаме.
-Ще чакаме ли?-трепна единия войник.
По костюмите нямаха нашивки, но гласът му го издаде. Беше много млад и много уплашен. Стискаше калашника си толкова силно, че още малко и щеше да го строши.
-Да, войнико, ще чакаме!-отсече Данко.
-Разрешете да попитам какво чакаме, полковник?
Данко се усмихна зад маската си.
-Ще чакаме те да дойдат.
Той се обърна към осемте войника, които бяха пътували в челния бронетранспортьор и за разлика от всички останали носеха не жълти, а сиви защитни костюми. Задачата на малкия екип спецназ, който отговаряше на позивната Водач беше пряко свързан с трите контейнера. За разлика от другите в ръце те не стискаха автомати, а оръжия, които много приличаха на онези, които полицията използваше при безредици- елетрошокови палки и пушки с гумени топки. На другите войници не им особено трудно да се досетят какво ще правят осемте с тези неща.
-Трети-извика Данко към един от картечарите.-Имаме ли контакт?
-Не, полковник, нищо не...
-КОНТАКТ!!!


Публикувано от Administrator на 01.12.2012 @ 13:18:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.01.2022 год. / 19:06:57 часа

добави твой текст
"Добре дошли в Черно езеро (част първа)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.