автор: tzvetcomarinov

-Извинете, професоре. Убеден ли сте в успешна реализация на вашия проект при тия скромни условия? - Доктор Елизабет Нютън го изгледа продължително,но очите й отказапа да го наблюдават направо и открито.
Застанаха бдителни зад дългите мигли, което придаде на въпроса още по-голяма неяснота и двусмислие. Професор Брукс не тръгна веднага да отговаря, направи го след пауза от която видимо имаше потребност.
-Ако не вярвах, госпожице Нютън, нямаше да се заловя толкова сериозно. В края на крайщата, не влагам в тоя проект повече откривателство, отколкото му е необходим. Ще опитам само да подчиня на целта си онова, което вече е натрупано по идеята до сега от стотици учени по света. И да го реализирам това на практика, да види бял свят.
Прииска му се да каже още нещо, но в последния момент и с вътрешна убеденост се въздържа да го прави. Познаваше докторката едва от почти два дни и не знаеше нищо за нейните по-специфични познания и задълбоченост в темата. Нито за истинската роля, която ще играе тя тук в лабораторията. Последното го накара да се усмихне повече пред себе си, отколкото чрез видимо някакво изражение на лицето. Нали да сравнява закътаната между стволовете на дърветата барака с онова, далеч по-специализирано помещение в университета е безсмислица. Нищо, че в размерите си не отстъпваше на другата и когато влезе тук за пръв път, веднага беше готов да се откаже от всякакви научни занимания. Тогава страхът изпревари всичко и надделя. Прекалено свежи бяха още в главата му преживяванията от паркинга, пътуването към брега и с яхтата, за да изрече моментално и на висок глас "Не искам". И гъделът на амбицията сякаш се обади навреме, подкрепи го за мълчанието. "Кротувай! - настоя решително той на главата му. - Сега ти се е паднал късмет да реализираш онова за което толкова мечтаеш". Послуша ги едновременно и седна за пръв път на стол в самотното помещение. Без никаква ясна представа, колко часове и дни може да продължи това.
Колебанията за отказ тогава се предадоха без съпротива неясно на кого и точно кога стана това. Защото наистина вътрешно много силно искаше да види своята мечта осъществена, а човекът от кораба с който пътуваше насам, освен страх, предлагаше и обещаваше подкрепа на проекта. Вероятно не разбираше много от биология, още по-малко от медицина, но беше податлив като сюнгер на исканията му. Щом разбра какво е необходимо на първо време, той моментално прие. Изреди му иначе предостатъчно дълъг списък, а другият не го прекъсна нито веднъж. Не изрази несъгласие от типа на "Вече не стана ли много?". Това накара професорът да изостави от неудобство всякакво по-нататъшно добавяне. Обзе го за кратко и яко съмнение, че въобще няма да види нищо от изброеното.
Брукс разсъждаваше още, че написаното ще бъде проверено с гаранция от по-компетентни и разбиращи специфичната материя хора, само дето той се нуждаеше от тия прибори, инструменти и приспособления, за да се захване истински с работа. Опита да приложи и малък трик с двуяко значение, като уловка да бъде и повод за измъкване от ситуацията. Подчерта най-дебело пред оня, че ще му бъдат особено необходими университетските записки, които държи в работния кабинет.
Надяваше се тайно в главата си, че полицията е разбрала за отвличането. И някои от колегите знаеха също посоката на извънпрограмните му занимания, а това вече даваше сериозна заявка, че канцеларията ще бъде под наблюдение. До отдалеченото и самотно островче ще ги доведат потърсените записки, лежащи сега без неговото грижовно внимание в няколко папки върху бюрото. Последния ден не ги събра и подреди както трябва, защото преглеждаше нещо из тях, малко преди да отиде на лекция при студентите. Увлечен сетне от техните въпроси, той направо забрави да се върне в кабинета и тръгна за обяд. Тогава го заобиколиха и ония, първите. От тях сега на острова не виждаше нито един.
Научната разсеяност на доктор Саймър Брукс му попречи да констатира и странния факт. Снощи, докато развеждаше колежката и свой бъдещ помощник за да показва мястото и предназначението на отделните комплектовки, вместо постоянна изненада и любопитство, нейният поглед често губеше интерес. Съвсем като пред нещо познато.

Цветко Маринов