автор: ednaotvas

Не си мислете,
че е лесно,
да те обичат
стихиите и ветровете.
Не си мислете, че не боли в прегръдката им.
От устните. И от очите, пробождащи сърцето.
Че не притискат яростно ръцете им,
когато те обтичат плътно. На милиметри.

Не си мислете,
че не стават груби
на пОлета във кулминацията,
когато се изглаждат всички ръбове.
На удари. В предкамерите.

Не си мислете, че може да не струва
всичко
полудата, която нуди
душата да се разширява.
Безкрайно. Стъпало по стъпало.

Не си мислете, че може да избегнете,
ако е дадена,
онази дива обич,
която умее да те извисява
високо. Някъде до периферията,
до комина,
при щъркеловото гнездо
на покрива на световете,
където се молиш, ако ще идва краят,
подпорите да паднат
обаче
единствено по време на обичане.
За да си вречен. Безизборно.
Понеже не се живее другояче.
Чисто и просто няма начин.

Не си мислете,
че има рамки, край или предел
вселената,
отваряща се зад клепачите.
На отредения.

И ако изобщо има мисъл,
там
се мисли
изцяло със сърцето.

http://www.youtube.com/watch?v=25vW47XZK_0&feature=player_embedded