автор: Rodenavlotos

„Те са като хората, но хората не са като тях”

Понякога дори и не ги забелязвам,
макар да си живеят пред очите ми.
И само в мигове, когато ме прорязва
непоносимо ярка и мъчителна-
онази болка, от която няма изход
и се запитвам бях или не бях,
към тях потегля наранената ми мисъл
и аз отивам да се срещна с тях.
Когато всичко покрай мене се разпада,
когато спира слънцето да свети,
когато и най-близки ме предават,
аз търся изцеление в дърветата.
Докосвам с длани силните им стволове
и клоните, като ръце разперени.
Докато още в мен се люшка болката.
за миг по дънера се изкатервам
и сред короната се приютявам.
Когато Адът се стовари на главата ми,
те, само те със мен остават-
дърветата- най-верните приятели.