автор: jordan2

Тази история е за котарака Голиат и неговият всеотдаен и изключително чувствителен по душа стопанин, Паисий Книжаров, който го бил отгледал от едно съвсем мъничко невинно котенце до един извънредно голям и едър екземпляр, с размерите на раирания тигър от рекламите на Би Ти Ви. Значи котаракът Голиат, не бил просто една обикновена, средностатистическа, българска котка, а бил нещо, което ви е трудно изобщо да си го представите.
Бил огромен, добре сложен, дебел, мустакат звяр, който като кажел „мяу-у", лъвовете във варненската зоологическа градина - защото цялата тая случка се разиграва във Варна - направо се напикавали от страх, а като започнел да преде, както му бил навикът, след като си похапнел обилно, алармите на всички автомобили паркирани в широк и идеален център, се включвали едновременно и пищели ужасено, сякаш Ряпата и Компира им посягали. След гръмовното мъркане, идвал ред и на милувките, които Голиат и стопанинът му, си разменяли. Но те не били просто някакви си там тривиални ласки между обикновен домашен любимец и собственика му, а един истински триумф на нежността и любовното чувство, който сме гледали само в „Девет седмици и половина" или сме чели за него в индийския епос „Кама Сутра". Само че всичко се случвало между човека и животното. В случая - между Паисий и Голиат. И съвсем не било нещо пошло както в онези филмчета, дето ги дават в късните часове след полунощ. Напротив, било си съвсем възвишено, като в „Адрес 4000" или „Море от любов".

Значи котаракът се изтягал величествено на сергията с книги на Паисий Книжаров, защото последният го използвал и като рекламно лице на книжарския си бизнес. Протягал хищните си лапи, а косматия си корем предлагал на Паисий да го почесва, гали и да прави каквото си пожелае с него. Тази незабравима сцена привличала купувачите на книги от целия книжен пазар, който битувал в градинката до градския часовник на Варна, само и единствено пред щанда на Книжаров и никой не откъсвал очи от неповторимата сцена на любов и привързаност между тях двамата.

Щракали фотографи, журналисти пишели статии във вестниците си за котарака-чудо, чужденци предлагали да го купят с всевъзможни валутни оферти, но не и не, Паисий Книжаров бил толкова влюбен в своя Голиат, че не го преотстъпвал на никого. Дори сложил табелка на сергията си - „Котаракът не се пипа! Паметник на културата е!" Прощавал му дори когато си точел ноктите върху романите на Джон Гришам и Любен Дилов-син, не му се скарал дори, когато олигавил и изръфал със зъби прочутото бизнес издание в ограничен тираж, единствено за ценители - „Как да забогатеем, докато спим". Не го прогонил от сергията си даже, когато на последните кметски избори се нахвърлил и одраскал жестоко по ръката един известен кандидат за кмет, само защото последният го примамил с „пис-пис, мацко" и както имат навик политиците не му дал нищо за ядене.

Значи търговията на Паисий вървяла като по мед масло. Хората се трупали да го гледат как милва красивия си, гальовен котак, купували от книгите му и не обръщали внимание дали им връща ресто или не.

Докато в един уж обикновен, но впоследствие оказал, се съдбоносен и трагичен ден, скъпият за всички варненци и коткофили, котарак, безследно изчезнал. Видели го за последно да се облизва около сергията с кебапчета на близкия кооперативен пазар, сетне го забелязали в някакъв заден двор, където правел нещо, което е за червена точна над 25 години, с няколко засукани ангорски котки едновременно. И после - нито следа от него! Изчезнал като Джон Хофа и това е!

- Боже-е! - проплакал Паисий Книжаров. - Като човек го обичах! Като свидна единствена рожба го имах! По-скъп от роднините ми беше и го уважавах повече от Симеон Сакскобурготски когато ни обеща да ни оправи за 800 дни! Къде ме остави, Голиатчо, миличък! И продажбите паднаха, рожбичко, и аз не съм на себе си! Не ми се живее без тебе, Голиатчо мой! На кого ме остави!

Всички се заизреждали да го успокояват, да му говорят че така не бива, че сигурно някакви деца са прибрали котарака да го хранят през зимата или че може би са го взели с нашия военен контингент в Кербала, да респектира, така да се каже, с размерите си тамошните терористи и камикадзета. Дори една варненска врачка му хвърлила едни карти и му казала, че Голиат е на хубаво, топло място, някъде на Иберийския полуостров бил и го гледала една известна аристократична двойка, тя - княгиня, той - мореплавател.

Не, не и не! Паисий Книжаров плачел безутешно, не го интересували вече и продажбите на книгите, нито многобройните приятели, които му поднасяли съболезнования за непрежалимата загуба, защото книжарят бил убеден, че Голиат вече не е между живите, убит от джипа на някоя безпросветна и коравосърдечна мутра или отровен от данъчните, които му имали зъб.

И така в най-голяма кулминация на мировата скръб дошла и неочакваната развръзка. Нали знаете, хубавото и лошото винаги идват неочаквано, когато си мислим, че най-сетне сме заживели нормално и идват следващите предсрочни избори.

Та тъкмо Паисий Книжаров си мърморел скръбно и монотонно: „Няма на кого да кажа едно „пис-пис" и няма кой да ми отговори с едно „мър-мър"! Точно тогава, един възгрубичък, дрезгав глас, по-скоро неясен, прегракнал баритон на пиянде от квартална кръчма-капанче, от типа: „Мари, Марийо, моичкият пак се е насвяткал като талпа! И парите от спестовната касичка на детето е профукал, мискининът му с мискинин!" Точно такъв школуван в безброй алкохолни запои глас, му рекъл сърдито и раздразнено:

- Кво си се завайкал толкова бе, мацко! Да не съм умрял, че ме оплакваш така! Абе то като съм Голиат, не мога ли и аз веднъж да се насвяткам като животно! Да се напия ей така за удоволствие! На, пийнахме с приятели малко повечко валериан, и докато се осъзнаем, тях ги прибрах някакви идиоти в кучкарника, а мене ме зарязаха да спя в една кофа за смет! Ей ме на, трезв съм като минзухар! И дойдох на работа! Кво си се разлигавил такъв бе, шефе! Я се стегни малко! Не мога ли и аз да се поотпусна един път! Животът е кратък, мацко! Я дай сега-а едно шкембе за изтрезняване...

Йордан Матеев