автор: Rodenavlotos

Умира някой някъде от глад
и дава някой някому последната си риза.
А аз живея в малкия си свят,
където някой току влиза и излиза

и пак изпадам в мирова печал.
Това ли е имал Господ на предвид,
докато Ева е майсторил от райска кал-
че ние ще сме чезнещият вид,

ту съхнещ, то прогизващ от сълзи
по онзи непрокопсаник Адам,
който „Обичам те” да каже го мързи.
И тръгва да воюва вечно сам

ту с вятърните мелници, ту с призраци,
а ние четкаме лика неотразим
и кърпим захабената му ризница,
докато роним новите сълзи.