автор: nellnokia

След развода мислите на Дара скитаха в разни посоки. Най-често разсъждаваше за истинската любов. Чувството, което правеше мъжете и жените щастливи заедно и превръщаше най-обикновените моменти в съвършени. Хората винаги мечтаят за това, което нямат, но пожелават онова, което е пред очите им.
Всъщност Дара пазеше ужасно ревниво в себе си един малък, прекрасен спомен от миналото. Той се материализираше всеки път в съзнанието й, когато спираше погледа си на малката детска площадка в междублоковото пространство. Един обикновен мъж люлее своята любима на една обикновена люлка под звездното, лятно небе и сърцето й хвърчи в най-необикновен порив към него с всеки замах.Този момент не се повтори никога в живота й, но тя поемаше тайно топлината на тази картина и мечтаеше... С миналото, сякаш по-лесно живееше.
В живота нищо не става по поръчка. Въпреки това, тя копнееше с всеки изминал ден точно тази обикновена люлка, заедно с онзи обикновен мъж. Вярваше, че все някога всичко ще се случи отново. Само че не знаеше кога.
Някога мислеше различно. Не търсеше и може би затова не срещна голямата любов. Беше я имала: истинска, кратка и необикновена. Беше я изгубила: неочаквано, ужасяващо, просто. После дори не се и опита да я намери отново. И въобще имаше ли такава? Омъжи се набързо за най-добрия си приятел. А, когато се влюби в него, бракът стана истински ад. Разбра какъв капан са чувствата, чак когато сътвори куп глупости в името на семейството, а в крайна сметка остана бездомна с две деца на ръце.
Какво беше голямата любов? Може би нещо малко поставено в огромна кутия с очаквания? Или нещо огромно, скрито в дребните жестове. А може би просто мираж... Защо онази люлка се беше загнездила в мислите й? В онзи спомен имаше живот... Любовта беше живот.
А може би вече беше късно за това? Нима обичта й към двете деца не й стигаше?

Дара се вгледа в отражението си. Голямото огледало в банята тази сутрин показваше едно съвсем обикновено лице. Малко остаряло, и може би малко помъдряло. А може би все още не разсъждаваше както трябва. Отскубна един издайнически бял косъм и сбърчи вежди. Знаеше, че няма да е вечно млада, но белите коси дойдоха твърде бързо.
– Пу-пу! – беше суеверна.
Животът я направи такава. Животът, който днес беше само спомени – неприятни и тъжни.

Неочаквано телефонът иззвъня. „Той” звънеше винаги най-неочаквано. „Той” беше изскочил най-неочаквано от нета. Дара не знаеше какво да прави с него. Просто говореха. Имаше нужда да говори с някого.
– Да... Много се радвам да те чуя. Как си?... И аз... Наистина би било фантастично, но напоследък, знаеш, съм се е усамотила... Не!... Не си търся поводи да откажа, просто не се срещам с виртуални познати. Е, да... всъщност виртуалните познати са също хора. Извини ме. Казвала съм ти вече. На какво ти приличам? На какавида?... Това как да разбирам?.. О-о, да. Надяваш се един ден от какавидата да се излюпи една прекрасна пеперуда... Ти си поет, знаеш ли?... А знаеш ли, че пеперудите не са полезни насекоми. Какво?... Красотата понякога е вредна, но радва окото... Ха-ха-ха! Наистина си поет!.. Да пием по бира, ли? Съжалявам. Просто, не излизам напоследък почти никъде. Депресията ми се е капсулирала в пеперуден пашкул. Какво правя ли?... Мммм... Преподреждам спомените си и философствам... Да! Жалко, нали?... Чао!

Дара облече анцуг, нахлузи маратонки и излезе да потича. Когато тичаше беше различна.
Слънцето тъкмо се беше издигнало над хоризонта и галеше скулите й с тънки струйки пот.
– Тичаш ли?... – весело й подвикна съседът. Кучето му дръпна каишката и го повлече към полянката.
– Тичам... – Дара се спря. – А вие?
– Аз вече не тичам. След инфаркта не бива да натоварвам сърцето. Но е добре да се разхождам.
– И разходките са полезни...
– Полезни са, я... Ей, тоз калпазанин е най-полезен. Жива душичка щъка около мен. И аз покрай него. Бродим си двамката по градинки и паркове, заедно пакости вършим... Останаха ми, Дарче, само малките радости на този свят. Днес всеки ден ми е подарен от Бога. На божиите дни се гледа различно. В божиите дни светът е друг. Друг човек, сякаш в мене се е вселил. Колко е живот, останал в нас, да му се сърдим!... Това го четох някъде, заглавие на някаква книга, май беше. Виждаш ли, и поет станах – усмихна се той – Тичай! Тичай не бой се...

Съседът зави със своя четириног приятел в другата посока, а Дара продължи сутрешната тренировка. Животът си съседът делеше на две – преди болестта и след нея. Нейният живот също бе коренно променен. Само онзи, който беше преживял подобно нещо, можеше да разбере смисъла на тези думи.
Както и да е... Разсъждаваше прекалено много за всичко, вместо да живее пълноценно. А може би за голямата мечта бе нужна само една смела крачка.
Решението дойде от само себе си. Прииска й се изведнъж да излезе на бира със своя виртуален познат още тази вечер. Може би смисълът на живота беше скрит в малките, останали моменти – без голямата любов, без принца на бял кон, без големите очаквания. Време беше да се събуди от стогодишния сън, от летаргията, от миналото си. Спомни си сравнението с какавидата. В един съвсем обикновен ден тя разпуква закостенелия пашкул на живота, за да стане най-красивата, макар и само за кратко.
Душът освежи и подмлади тялото й. Загърната в меката, бяла хавлия, тя взе телефона и избра внимателно номера на Петър. Явно така живееха разведените хора – различно от семейните. Малките срещи имаха друг смисъл.
–Здравей! Аз съм... И аз се радвам да те чуя!... Мислих над сутрешното ти предложение за чаша бира... Да! Мисля че идеята е чудесна. Заминал си?... Разбирам. Сред природата. Така ли? Красиво! Къде си?... При пеперудите? Какво?... Когато не успееш да уловиш своята пеперуда, можеш да се задоволиш с гледката на цял рояк красиви чужди трепети?... Това не е ли прекалено мазохистично? Да... И животът е такъв.. Къде е всъщност твоята пеперудена поляна? И аз бих се щурала над тревичките някой ден... Аха... Когато най-сетне се събудя от дълбокия пеперуден сън. Животът е кратък, за да го пропиляваме.

Изрече желанието си на глас... Липсваше й един друг, нов, непознат живот.
А с виртуалните хора човек се сближаваше някак бързо. С Петър стана точно така. Разговаряха за какво ли не и в мрежата, и по телефона. Имаше плътен, приятен и интелигентен глас. Де факто, вече почти го познаваше. Задочно, но това беше първото й познанство като свободна жена след осемнадесет години брак.
Не беше идеален... Усмихна се. Идеалите си заминаха още на двадесет.
Тя взе дежурно лежащата книга до леглото, прелисти две-три страници и я остави. Спокойствието и вътрешната хармония, които й позволяваха да чете, още не бяха се върнали. Преди съществуваше само за другите. Беше се отучила да живее за себе си. Светът й наистина се беше капсулирал като каквида, явно много преди раздялата. Замисли се как да нарече обратния ход на съществуването, неговата антитеза. Може би антиживот. Беше антиживяла доста време. Време беше за промяна. Време беше да изпревари инфаркта.
На света има много пеперудени поляни и каквиди, готови да изпълзят от пашкулите...