Юли е, пече, че чак черепът пробива, през калпака даже.
Бос, с продънени потурки и нашарена с кръпки риза, бяга по стърнищата малкият Стоянчо подир двата бивола – Гуджука и Карамана. Не смее да се откъсне от тях, щото на, миналото лято отърва единия, сби се с каракачанските кучета. Отхапаха му ония опашката и за смях на селото стана. Боя, де го яде от баща си, то се забравя, ами срамът: гуджук-бивол без опашка впрягат.
Пък и не е само туй. Три пъти вече яде бой от чичо си Калуд – горския, щото не ги държи в тоя пек по синорите да пасат, ами ги вкарва на сянка в гората, а там и млади издънки, и трева – бол.
Нали му беше рода, биеше го яко горският. Биеше го по дупето и по табаните с шибичка, а тя ако и да е тънка, боли. Биеше го повече отколкото биеше другите пастирчета, щото не го запираше с добитъка. Де пари у тях за глоба. Много тежеше на Стоянчо тоя бой и все се канеше, порасне ли, да си отмъсти на горския. Даже сънуваше, как го налага с шибичката.
Пладнеше, кога излезе на Марка, тяхната нива. Прекоси стърнището и запладни биволите под дивата круша. Извади комат сух хляб, захлупа с пресоленото сирене и една глава стар чесън. Тъкмо отхапваше и нещо изшумоля в храсталака на съседната рехава дъбова кория. Огледа се за сърна, ама нали са бързи като стрели, нищо не видя. Захапа отново, кога от храсталака се чу:
- Пс-с-сът, малкия, я ела-ела! Ела, бе момче, не се бой!
Тогава го видя: беше залегнал, а зелените му дрехи се сливаха с шубрака. Махаше му с ръка и със снишен, хриптящ глас го подканяше:
- Ела тук, че там е на открито, ще ни видят! Ела, само нещо ще те питам!
Любопитството у пастирчето надделя, то се огледа и се приближи, но си остана достатъчно далече, за да може при опасност да избяга. Разгледа го: не много едър, мургав и брадясал човек с остър поглед и озъбена в пресилена усмивка уста. Чу го да пита:
- Ти чие момче си?
- На Жеков Кольо съм малкото момче – пъргаво израпортува малкият, но не скъси дистанцията.
- Горският Калуд, знаеш ли го?
- Зная – едва-едва намусено промълви Стоянчо, щото още го боляха табаните от вчерашния бой, а и му дойде на ум, че тоя може да е човек на горския и да го обади, че пак у гората се завира.
Залегналият извади кутия с цигари, но не запали, а скъса лист, наслюнчи къс химически молив и нещо писа. После му подаде листа и рече:
- Туй на горския да го дадеш, ама само на него и ще гледаш никой да не те види! Бягай сега под крушата и ни си ме чул, ни видял!
Чак привечер, след като затвори биволите в дама и им сложи за през нощта, разтвори скришом листа и прочете: „Утре, по икиндия да ми оставиш пушката си на дивата круша закачена в Жеков Кольовта нива, Марка. Ако ли не, среди нощи ще дойда и ще те бастисам с все челядта ти. Чарпията.”
Подслушвал беше разговорите в кръчмата Стоянчо и беше чувал това име. Страшен бил тоз човек, шумкарин. Сега няма накъде, трябваше да изпълни заръката му. Изми се и заситни към чичови си калудови.
Едър човек беше Калуд - горският, но като да се смали, кога прочете бележката. Нищо не рече, само го изгледа и му обърна гръб.
Унасяше се, кога лавна кучето, баща му посрещна някой и двамата мъже минаха точно под неговия джам. Шепнеха, но той позна гласа на горския:
- Не знам бат Кольо, ако не я дам, ще ме убие, ако я дам, в затвора ще изгния, ако пък обадя на кмета, шумкарите рода ми ще затрият, що да сторя?
Повече не дочу.
На другият ден високата, леко прегърбена фигура на горския се открояваше на фона на залязващото слънце и можеше добре да се види, че е невъоръжен. Горският изкачи височинката, прекрачи синора, стъпи в стърнището на Марка и се отправи към дивата круша, що растеше на метри от дъбовата кория. Фигурата застина под крушата като една мишена. Нямаше начин револверът на Чарпията да пропусне такава цел.
И изведнъж от далечния край на нивата:
- Чичо-о-о, чичо Калуде-е-е-е, тичай, че подпалихме гората-а-а-а – дереше се през плач малкият Стоянчо, а табаните му „го биеха в гърба” и го носеха по стърнището към дивата круша.
Чарпията свали пистолета.