автор: Usmiv4ica

Стягаше раницата си. Без бързане, без емоции, с отмерени движения и търсейки баланса между „всичко необходимо” и „нищо излишно”.
Време беше да напусне мястото, на което беше изчаквала напоследък. Да остава тук вече нямаше никакъв смисъл. Пътят, по който беше мечтала да тръгне, беше предначертан за двама. Но желаният партньор, дали защото не успяваше да се отърси от инерцията, или защото не умееше да вижда пътищата, така и не осъзна това. Причината всъщност беше без значение, защото пътят вече не съществуваше. Добрите възможности са като кокетни красавици - не им се налага да чакат прекалено дълго, все някой успява да ги грабне.

Погали подковата и я остави до купчинката неща, които трябваше да бъдат изоставени. Беше така заредена със слънце и смях, че до последно се изкушаваше да я вземе. Но вече си беше научила урока – когато разчиташ единствено на себе си, дори спомените може да се окажат недопустим лукс, а талисманите се превръщат в излишен товар, който допълнително бави и изморява. Слънце и смях. Щяха да й липсват. Всички възможни пътища криволичеха мрачни и се губеха в мъгла. Опитът й успокоително нашепваше, че някъде напред има приятни местенца, но интуицията й мълчеше и категорично отказваше да посочи най-прекия път до тях.

Затвори очи и престъпи във времето. Крачка, втора, трета… Когато отново погледна, действителността съвпадаше с очакванията. Късно есенни мокри листа покриваха пътеката. А слънцето мъждукаше толкова пестеливо, че се съмняваше, че ще успява да зарежда батериите на различните си електронни „играчки”. Въпреки това пусна плеъра. Имаше спешна нужда от ободряваща терапия, а Тишината на Бетовен винаги се справяше с това. Не беше случайно, че не успяваше да види следващите разклонения. Съдбата милостиво скриваше предстоящите препятствия, за да увеличи шансовете й да ги преодолее. Предварителното им осъзнаване често действаше обезкуражително. Сигурно затова мъглата се стелеше толкова щедро.

Вървеше без да бърза, като опитваше да не мисли за това, че няма представа, къде отива и кога ще стигне. Обикновено виждаше напред доста по-ясно. Но днес времето и пространството се бяха наговорили и я омотаваха в относителността си, като в паяжина. Изучаваше усещането за неизвестност. Първият допир беше стряскащо плашещ, напомняше заплашително ръмжене на зверче. Но когато я опозна, откри в нея и нещо, което напомняше за сапунени балончета. Прелитаха дъгоцветно, някои се пукаха, а други се задържаха дълго танцувайки.

Неусетно започна да си тананика.