автор: Katerina*

Потъване, мрачна спирала. Болка. Това е пътят към долният свят, светът на мрака, светът на нищото.
Там не знам коя съм, там нямам нито име, нито тяло, там съм изтъкана от нерви и усещания. Там всяко докосване ми причинява болка. Не физическо докосване. Всеки полъх на чувство, всяко дихание. Там няма надежда и няма светлина. Там, в подземните светове, в които се спуска душата ми.
Докога?
Но аз познавам всеки завой на тази мрачна пътека. Всяка нишка на мрачната паяжина. Забялязвам стъпките на други души и новите пленници на подземното царство. Познавам всяко камъче по пътеката надолу. Всяка прашинка ми носи информация за това, което се случва там, в света на мрака, на болката, на отчаянието. Познавам този път. Познавам болката на спускането по него. Мога да остана там и да оцелея. Мога да изведа нечия друга душа. Просто защото познавам пътя. Защото хиляди пъти съм се спускала там и съм оцелявала.
Но днес стоя объркана на дъното на кладенеца и не мога да разбера сълзите си. Не мога да разбера надеждите си. Не мога. Не знам къде съм. Не знам на какво да вярвам.
Не знам защо стоиш на прага на този лабиринт и се колебаеш. Какво носиш със себе си? На кого го носиш? Болка или надежда?
За какви пътища говориш, за каква светлина?
И може би имаш само един избор. И той е да се спуснеш в лабиринта на собствената си душа и ако оцелееш след мрака, можеш да ме срещнеш там някъде където пътеките се сливат в една, някъде зад хоризонта, някъде може би в друг живот и в друго измерение.
Но тръгвай сам, не чакай. Защото твърде дълго съм се спускала по тези спирали, твърде дълго съм носила свои и чужди болки. Сега не искам да нося и твоята болка. Не искам да нося твоето съмнение и твоя страх. Не искам да търся друг път. Стигнала съм до тук и ... и искам да дочакам изгрева. Ако мога. Ако в подземията понякога изгрява светлина...
Когато с кожата си почувствах самотата, когато костите ми укрепнаха и започнах да вярвам, че мога да я понеса, когато космическия студ започна да се стопля от една много крехка надежда, когато в очите ми започна да проблясва блясък- защо?
На какво да повярвам? Знам, че те повиках, но то беше отдавна. И знам, че твърде дълго стоях зад стените на твоята непристъпна крепост и плаках. И чаках. И се надявах. И посадих цвете. И хвърлих камък. И бях силна. И бях безпомощна. И бях нежна. И бях зла. И си отидох. И това също беше отдавна.
Защо се появи отново? Толкова реален. На входа на лабиринта, на входа на мрака, на границата на двата свята, толкова тъжен и смирен?
И ми донесе не цвете, а болка. Не изворна вода, а сълзи. Не изгрев. А залез.
Сега във вазата ми има букет от мрак, цигарен дим, болка, неназовима тъга. В ъглите на света ми се утаяват объркани чувства. Разпилени есенни листа. Разпокъсани думи. Какво да правя с това? Освен да се спусна обратно в лабиринта който познавам по-добре от всякога и да продължавам да изследвам тъмните му извивки и непредвидимите му пътеки. Да откривам подземните извори и да предсказвам пътя им към светлината, но никога да не тръгвам към нея.
Нали знаеш, как завършва тази история?
Спомни си за Евридика....