автор: Milvushina

Продължение от Всичко е възможно (1)

Мечта: силно и непреодолимо желание, идеализирана цел и стремеж към щастие. Тя е тясно свързана с надеждата и въображението. От уикипедия

Лусия се стресна в съня си. Събуди я силен трясък на долния етаж – не обичайното тракане на домакински съдове, което понякога се долавяше от кухнята докато майка й готвеше. Тя се протегна като котка и разтърка очи. Някъде в къщата се затръшна врата. Долу ставаше нещо, помисли си Лусия. Искаше й се да се излежава още, но любопитството надделя над нея и тя стана от леглото. Момичето подаде глава от вратата на спалнята си и се огледа.

Веднага забеляза, че на стълбите се търкаляха парчета от строшени чинии. Под тях имаше локва от разлято кафе и портокалов сок. Лусия се затича надолу и пъргаво прескочи бъркотията. Намери майка си в кухнята. Кейра стоеше с гръб притиснат към стената и наблюдаваше градината през френския прозорец.

- Какво става, мамо? - попита Лусия. Кейра дори не погледна към нея.
Момичето се приближи до вратата и надникна навън. Едва не извика от изненада. Баща й, само по къс домашен халат, държеше за ръце млада жена облечена в бяло. Лусия беше готова да се закълне, че никога преди не я беше срещала, но все пак тя й се стори някак смътно позната. Жената имаше тъмнокестенява коса, която се стелеше на гъсти вълни като водопад чак до хълбоците. Въпреки разстоянието си личеше, че е изумително красива.

- Коя е тя?
Кейра не отговори, а лицето й доби напълно безизразен вид. Лусия отново погледна навън към градината. Баща й коленичи пред непознатата, а тя нежно хвана лицето му в шепи и прокара пръсти през косата му. Гледаха се в очите и се усмихваха един на друг, сякаш светът около тях не съществуваше.

- Мамо, какво правят, за Бога?!
- Разговарят – отговори тихо Кейра.
- Как така разговарят? Нищо не се чува. Дори устните им не се движат.
- Разговарят – настоя упорито майка й.

Погледите и на двете отново се насочиха навън. В този момент Самюел се изправи и прегърна жената. От мястото на Лусия не се виждаше добре какво прави той с ръцете си, но непознатата затвори очи, отметна глава назад и се усмихна. Красивото й лицето засия и сякаш слънцето внезапно огря градината. Самюел се наведе над нея и я целуна по устните.

Лусия побесня. Кейра само скръсти ръце на гърдите си и отново отпусна гръб на стената.
- Мамо, та те се целуват! Нищо ли няма да направиш? Защо позволяваш това да се случва?! – Майката не каза нищо. - Щом ти не искаш да прекратиш това, аз ще отида.

Лусия сложи ръка на дръжката на вратата, но Кейра хвана лакътя й и я спря.
- Недей.
- Пусни ме! Още сега ще изгоня тази жена от дома ни.
- Тя не е жена, Луси. Тя е ангел.

Сериозното изражение на Кейра говореше красноречиво, че тя съвсем не се шегува. Лусия зяпна. Едва сега се сети къде беше виждала преди жената в градината. Позная я от портрета, който висеше в кабинета на баща й. Беше Лукса, ангелът, на когото я бяха кръстили. Лусия не можеше да повярва на очите си. Беше слушала много пъти родителите си да говорят за ангелчето, открито от баща й в задния двор на дома му в Колорадо. Самюел твърдеше, че бялата панделка, с която никога не се разделяше, е нейна, но Лусия винаги бе приемала цялата история с много резерви.

- Не мога да повярвам, че Лукса наистина съществува – изрече тя мислите на глас.
- Виждала съм я само веднъж – каза Кейра, сякаш на самата себе си. – Веднъж, в нощта на Вси Светии преди 25 години. – Изражението й изведнъж се смекчи. – Хайде, Луси. Да направим закуска и да ги оставим да поговорят на спокойствие.

----------------

Самюел беше извън себе си от щастие. Прегръщаше Лукса и не спираше да повтаря името й. Тя обви ръце около него и притисна бузка към гърдите му – сега върхът на главата й едва стигаше до рамото му.

„Живеех с вярата, че един ден ще се върнеш при мен,” каза й мислено той. „Толкова ми липсваше, Лу, толкова, толкова много…”
„ И ти ми липсваш, Сами. Радвам се да те видя отново.”

„25 години, 4 месеца и 2 дни. Толкова време изтече оттогава, а и час не минава без да си спомня за теб. Колко много имам да ти разказвам!”
„Ще ми разкажеш, но нека първо те погледна.”

Без да пуска ръката му, ангелчето отстъпи крачка назад. Леко докосна с върха на пръстите си косата на Сами, челото му, бузите, брадичката, гърдите. Усмихваше се.

„Остарях,” каза той. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. „А ти си съвсем същата.”
„Не съвсем. Вече съм Власт.”

Само за един удър на сърцето излъчването на ангелчето се промени. Телцето, лицето и дрехата й продължаваха да изглеждат както винаги, но красотата й сякаш нарасна хиляди пъти, а от Лукса заструя истинско величие. За миг тя заприлича много по-малко на жена и много повече на божество. Сами бе обзет от желание да крещи, да пее, да заплаче и да се смее. Неспособен да се овладее внезапните емоции, които го завладяха, той падна на колене пред ангела.

Лукса не сваляше очи от лицето на Самюел. Тя погали с длани бузите му и приглади назад един непослушен риж кичур.
„Само си мислиш, че си различен,” каза тя. „А все едно че Слънцето само веднъж е изгряло от последната ни среща. Щом те погледна, виждам същия Сами, който ме намери и спаси, който се грижеше за мен и ме обичаше. Моят свиден, единствен приятел.”

Сълзи напираха в очите на Самюел. Той се изправи и силно я прегърна, а ръцете му се плъзнаха под плаща й и жадно се заровиха в пуха й. Очакваше, че крилете й са пораснали и заякнали, но не беше подготвен да потъне в мекотата им. Самюел ахна от възторг и изненада, а блажената усмивка, която озари лицето на Лукса, му подсказа, неговите милувки много са й липсвали. Съвсем импулсивно, той нежно я притегли към себе си и притисна устните си към нейните.

Целувката продължи само миг, но на Самюел му се стори опияняваща. Коленете му омекнаха, а сърцето му щеше да изхвърчи от гърдите. Толкова дълго бе фантазирал за деня, в който двамата щяха да се съберат отново. Беше го изживявал в ума си милиони пъти и всеки път беше хубаво, но нищо не можеше да се сравни с усещането да осъществи мечтата си в действителност, когато най-малко е очаквал.

„Виж, Лу,” той кимна над лявото си рамо. „Ябълково дърво е. Сам го засадих още в същата седмица, когато купих къщата. Малко и крехко е още, но когато имам нужда да помисля, сядам под него, облягам гръб на стеблото и си представям, че си до мен. Говоря ти. А понякога дори ми се струва, че ме чуваш. Ожених се за Кейра, имаме три деца. Щастливи сме заедно. Ела, ела с мен! Ще ти покажа дома си и ще те запозная със семейството си.”

Самюел хвана ангелчето за ръката и двамата заедно влязоха къщата.
- Вече познаваш Кейра, Лу – каза на глас той. – Сега ми е съпруга.
Кейра, изчервена и нервна, се поклони на ангелчето.

- Недей така, не е нужно – увери я Лукса и я прегърна. Кейра видимо се отпусна и леко я целуна по бузата.
- А това – продължи Самюел – е първородната ми дъщеря, Лусия.

Момичето зяпаше ангела с широко отворени очи и ни най-малко не правеше опити да прикрие любопитството си.
- Ти наистина си ангел – изтърси Лусия.
Не беше въпрос, но Лукса все пак отговори:

- Да. Искаш да видиш крилата ми, нали?
- Мислите ми ли четеш? – смути се момичето.
- Не се налага – засмя се Лукса. – Сама се досетих.

Тя хвърли бърз поглед към Сами. Той кимна. Крилата й се подадоха зад гърба, а тя ги изпъна и бавно ги размаха. Проблясваха и сияеха като милиони малки диаманти на лунна светлина. Бяха огромни, много по-големи, отколкото си ги представяше сега дори Самюел. Опираха се чак до тавана. Цялото семейство заслони очи.

Лусия първа се престраши и много нежно погали едното крилото. Цялата й длан потъна в пуха, сякаш докосваше облак. Удивена и доволна, тя отново и отново прокара пръсти през него. Лукса замижа и се усмихна, за да й покаже, че ласката й е била много приятна.

Кейра не се приближи. Беше се свила с гръб облегнат на стената и нервно хапеше устни. Самюел забеляза, че нещо не е наред и прегърна раменете й.
- Какво има, мила? – попита я той едва чуто.
- Не се тревожи, всичко е наред. Ръката ти е ледена! Защо не отидеш да се облечеш, а аз през това време ще се погрижа за нашата гостенка.

Едва сега Самеюл осъзна, че все още е по домашния си халат.
- Лу? Нали ще поостанеш при нас?
- Не разполагам с много време, дори по човешките представи, но не се налага да си тръгна веднага.
- Тогава набързо ще се облека и ще се върна. Няма да се бавя, обещавам. Ще ме чакаш ли? Моля те?
- Върви – усмихна му се тя.

----------------

Самюел летеше нагоре по стълбите. Съблече халата си още преди вратата зад него да се е затворила. Едва когато потърси бельо се сети, че дори не е взел душ тази сутрин. Още усещаше аромата на Кейра по тялото си след като се любиха. Не можеше да се върне така при Лукса. Той поклати глава и влезе в банята.

Завъртя крана и топлата вода го обля. Самюел въздъхна доволно. Дълго време след като ангелчето си бе тръгнало, той трепваше всеки път, щом чуеше шум в градината. Когато излезеше, го посрещаше само вятърът в листата и той се прибираше унил и разочарован. Вечер в леглото затваряше очи и си представяше, че Лукса е до него. Толкова силно го искаше, толкова силно го вярваше, че можеше почти да я докосне. После с Кейра се ожениха, годините минаваха, но той не спираше да се надява, че един ден ангелчето отново ще го потърси. Въпреки че появата й тази сутрин го беше изненадала, Самюел се чувстваше готов за нея от четвърт век.

Точна такава я помнеше: поразително красива, нежна и чиста като сълза. В този момент сякаш времето бе спряло, а той отново беше на 15. Кариера, съпруга, семейство останаха назад. Нямаше нищо по-прекрасно на света от това да я хване за ръцете, да я притисне до себе си. А целувката им...
Самюел се сепна. Осъзна, че тялото му реагира на спомена по неочакван и нежелан от него начин. Той силно се изчерви и много се засрами от себе си. Какво му ставаше? През всичките 20 години на брака си, Самюел не само че не бе изневерил на жена, но дори не бе пожелавал да бъде с друга.

Той спря водата и се загърна в дебела бяла хавлия. Огледа се внимателно в огледалото – по лицето му беше набола двудневна брада. Не можеше да се кажа, че е красавец, но беше висок, с широки рамене и изглеждаше много добре за годините си. Въпреки че през януари бе навършил 40, почти нямаше бръчки, а в буйната му рижа коса само тук-там се срещаше по някой бял косъм. Докато се бръснеше, мислите му отнове се върнаха към съпругата му. Възможности за изневяра имаше в изобилие покрай честите му пътувания и тълпите от младички студентки, които му се натискаха в университета. Знаеше, че много от колегите му си позволяваха по някоя забежка, но на него Кейра му стигаше напълно.

Тогава защо, защо бе реагирал така щом се сети за целувката с Лукса? Да беше обикновена жена, дори без да е приказно красива, изобщо нямаше да обърна внимание. Но да има каквито и да е плътски помисли за ангелчето бе същото като да си представя интимност с малолетна: пошло и престъпно. Не, в никакъв случай не биваше да допуска това да му се случи отново, особено в присъствието на неговата Лукса. Това нямаше как да остане незабелязано от нея, а той щеше да умре от срам и унижение.

Не, реши твърдо Самюел. Край на моралните размисли. Ангелчето, неговата спасителка и най-скъпа приятелка, трепетно го очакваше на долния етаж. Мислено благодари на Кейра, задето му беше изгладила няколко ризи, които висяха готови в гардероба. Набързо облече една от тях, както и чифт тъмни джинси и се опита да не бяга надолу по стълбите към кухнята.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ