автор: nikikomedvenska

Не че си лесен. Дори си проклет.
Как ме превърташ на сто оборота.
Днес ме изгаряш, а утре си лед...
Хлабаво няма при тебе, Животе.

Не че те мразя, но как ме е яд,
щом ме запратиш в деветата глуха -
да се задъхвам по белия свят -
в черните делници, риба на сухо.

После се връщаш - съвсем като нов,
сваляш ми всичките седем небета
и ми показваш какво е любов,
корени пуснала право в сърцето.

И си ми сладък, и си ми горчив...
Как елегантно ми слагаш хомота.
Кой като теб - невъзможен и див!
Шапка ти свалям! До долу, Животе!