автор: severianin

Тъй жив дойдох при своето рождение...

Сега съм сива привечер.
Разбирам –
със всеки залез нещичко от мене
е тръгвало...
По малко съм умирал.
Като от пукнат глинен съд нахалост
сълзи от мен животът – бяла влага –
и се боя, когато пада залез,
и се боя, когато вечер лягам.

Напусто сядам в здрача под лозницата,
напусто пълня чашата си с вино –
от старата пропукана паница
сълзят години.
Напусто до гърдите в Дунав газя,
под облак сядам, чакам дъжд да рукне,
напусто се опитвам да запазя
оная влага...
Всеки съд е пукнат.

От всеки съд сълзи живот,
изтича
и едри капки тупат все по-глухо...
На младост залезът е романтичен,
но аз съм стар.
В паницата е сухо.
И мокря устни в чашата пред мене,
и се залъгвам с влагата лютива.

Тъй жив дойдох при своето рождение...
Тъй безнадеждно бавно си отивам...