автор: apostola

Тъгувам по обруления лист.
Харесвам аз небесните покои.
Немея пред планинската ни вис
и губя дъх пред речните завои.

Докосват ме и птичите крилА.
Прекланям се пред есенните краски.
Приемам всякакви добри дела.
Жадувам аз за искрените ласки.

Тъгувам по отлитащи ята.
И радвам се дори на лист от цвете.
Тъгувам по отминали лета.
Не искам да съм роб на греховете.

Приятна ми е златната среда
и твърдо мразя крайните оценки.
Да се превърна искам във следа.
В душата ми да няма тъмни сенки.

И радвам се на светлите лица.
Влудяват ме гримираните маски.
Смалявам се до малките деца
да ги даря със бащините ласки.

В живота не оставям аз греда.
Доволен съм и стомна да остане.
От нея някой глътката вода
да пийне жаден-да не изостане.

Така живота в радост и тъга
в средата между две години ляга.
И тъй-като небесната дъга,
ще се стопя и аз на двата бряга.