автор: dred

-И малката сърничка скачала... скачала... скачала...
-Калей!
Момичето се сепна.
-Какво, учителю?
-Недей да пееше тази песен тук.
Калей плъзна поглед наоколо. Пътят, по който крачеха- ако въобще можеше да се нарече път - се нижеше през ниски хълмчета и от време на време разкъсваше на две някоя рехава горичка. Вече втори ден вървяха по тези земи, но не бяха минали през нито едно селце. Единственият знак, че тук е имало живот бе изоставена малка къщичка встрани от пътя, където бяха прекарали нощта. От тогава обаче пейзажът беше опустял и единственото, което го разнообразяваше беше по някой древен камък издигнат встрани от пътя. Отначало Калей реши, че това е метрични знаци останали от Старата империя или дори Кодонската империя. Само, че бяха твърде начесто и нямаха никакви знаци, които да отбелязват пътя и разстоянието. Калей беше виждала метрични камъни, някои от които на хиляди години, но тези нямаха нищо общо с тях. Просто камъни, грубо обработени - но обработени - от нечия ръка и положени тук бог знае кога. Някои имаха човешки бой, други едва стигаха до коляното на момичето, едни бяха цилиндрични, други кръгли, а трети направо безформени. Някои от тях все още стояха прави, други се бяха килнали, трети просто бяха рухнали и полускрити от треви и ниски храсти. Времето ги беше покрило с прах, мръсотия и лишеи. На плоския връх на един потъмнял от вековете монолит растеше туфичка трева...
-Защо?
-Защото вървим по Виа мортис.
-Пътят на смъртта?
-Да.
-Но той е далеч на северозапад.
-Не, не е. Точно тук е, под краката ни.
Калей плъзна наоколо зелените си очи. Знаеше, че в Доминийската империя има четири пъти, които я пресичат от край до край. И четирите бяха останали като наследство от Старата империя, а тя самата бе получила три от тях от мъртвата Кодонска империя и изградила един. Виа регис започваше от самия бряг на източното море Водан, точно там където се издигаше столицата на кралство Фарагод- Фарад-ад-Год, продължаваше на запад, разсичайки страната на две, вливаше се в Империята и в западния край на обширната провинция Свакопмунд се извиваше право на север, за да свърши в самата столица Доминион или Сърцето на света както го наричаха жителите му. Виа регина или Пътя на кралицата, започваше пак от брега на морето, но от западното- Валан. Прерязваше Империята на изток и стигайки западните части на Свакопмунд се извиваше на север, за да свърши в Доминион. Северните отсечки на двата пътя се стояха един до друг, както императорът и императрицата и най-накрая се сливаха и това бе дало имената им- Виа регис и Виа регина… или поне това бе официалната история.
Калей обаче знаеше друга история за двата пътя и как са се сдобили с имената си. Беше и я разказал Алдуин, който бе видял с очите си как роби с окървавени гърбове, под бичовете на кодонските войници, полагат каменните плочи, които щяха да родят двата пътя. Първоначално източния път бил два пъти по-къс от сегашния трябвало да свързва отдавна мъртвата столица Кодонис с важния търговски център Ваеля. Западния от своя страна трябвало да осъществява контакт с между Кодонис и намиращия се на морския бряг военен и търговски град Валкар. Преди деветстотин години, когато Кодонис все още бил в разцвета на силите си и оставали цели два века до рухването му, властвал император Андроник Втори, който пожелал да венчае своя син и престолонаследник Валериан за Аурелия - младата, но много богата наследничка на рода на Ауреалините. Така се случило, че писмото с предложението за брак пристигнало във Валкар, където се намирала резиденцията на Аурелините едновременно с известието до младия империум Валериан, който точно тогава бил във Ваеля. Двамата годеници поели към Кодонис с кортежите си и пристигнали в столицата едновременно. На сватбеното тържество император Андроник вдигнал тост синът му и годеницата му да са винаги заедно така както и двата пътя. И така се родили Виа регина и Виа регис, които по-късно били удължени от самата Кодонска империя, а след нея и Старата империя и Доминийската империя. Кодонис го нямаше. Валериан и Аурелия бяха изгнили в неизвестните си гробове. Валкар бе потънал в морето преди половин хилядолетие, а Ваела бе просто купчина отдавна мъртви руини. Виа регис и Виа регина обаче бяха оцелели.
Третия път бе Виа белум или Пътят на войната. Той започваше от южния бряг на Валан и се простираше по протежения на цялото южно море- Кърваво море, разсичайки земите на непокорните Славонски военноплеменен съюз и Балхарийския каганат, отново навлизаше в имперските провинции, накрая потъваше във вечно размирните граници между Съюза на петдесетте и княжество Пероан и свършваше на южния морски бряг на Водан. Бе построен още когато Кодонис се е опитвал да овладее източните и югоизточните части на континента преди повече от 13 века и повече от два века по него бяха марширували кодонските легиони. В крайна сметка Кодонис прекършил съпротивата на източните племена и по Пътят на войната спрели да маршируват войници, но името си останало.
И накрая Виа мортис- Пътят на смъртта.
-Никога не си ми разказвал за него-каза Калей.
Алдуин се усмихна.
-Да, не съм.
За миг се възцари тишина нарушавана единствено от стъпките им по спечената земя. От близката горичка запя синигерче, което побърза да млъкне смутено от двамата самотни пътници. Минаха покрай поредния камък, уморено полегнал на една страна и обрасъл в зелен мъх и полускрит от бодлива шипка. По сивата му повърхност личаха ударите на длетото на древния каменоделец.
-И няма ли…
-Историята не е особено забавна, Калей.
-В нея има ли умрели хора?
-Да, има.
-Много ли?
-Твърде много, малката, твърде много.
Калей кимна бавно. Подритна едно камъче и то изшумоля в храстчето, което растеше край пътя. Някаква синьокрила птичка, до този миг крила се в тревата, излетя. Лъскавата ѝ перушинка за миг проблесна на слънчевите лъчи и тя изчезна над хълмовете.
-А ти…-започна тя, но млъкна.
-Дали съм видял тази смърт?
-Ами…
-Да, видях я, въпреки че не ми се искаше. Беше точно по този път-Алдуин впери сините си очи в прашния черен път, който се плъзгаше сред ниските хълмчета прав като стрела, но сякаш не го виждаше.
За миг на Калей ѝ се стори, че вижда нещо друго… нещо, което се е случило преди векове. По потния и гръб се плъзнаха ледени тръпки. Колко ли смърт беше видял Тъкачът през нещото, което всеки друг би нарекъл живот, а той съществуване? А колко смърт беше причинил?
-Калей?
Тя се сепна.
-Какво?
-Добре ли си? Трепериш.
Момичето се усмихна.
-Нищо ми няма. Просто се замислих за момент, не ми обръщай внимание.
Алдуин кимна и замислено прехвърли изтърканата си мешка – неговия вечен спътник – на дясното си рамо.
-Наистина ли искаш да чуеш историята?
-Само ако искаш да ми я разкажеш.
Алдуин развързва връвчицата, която държеше очуканата желязна манерка. В потъмнелия от времето метал личаха драскотини, за които Калей подозираше, че са оставени от остриета на стрели. Разклати замислено манерката и водата на дъното ѝ се разплиска тихо.
-Първо трябва да намерим кладенец.
Калей развърза своята манерка и прецени тежестта и в ръка. Беше пълна до половината, а това правеше вода за половин ден. Цял ако е пестелива и времето не е твърде горещо. Само, че до сега не бе зърнала нито един кладенец, а река Рейна, един от десетките притоци на пълноводната Задар, вливаща се в Кърваво море беше на поне три дни път на изток. Освен нея нищо друго не прерязваше ниските хълмчета. Нямаше поточета, нямаше вирчета… нищо. Никаква вода освен тази в двете стари манерки.
За миг жаждата стисна гърлото на Калей. Отви капачката на манерката и отпи плитка глътка. За миг импулсът да изгълта всичко я сграбчи за гърдите, но тя отдели влажното и студено гърло на желязната манерка от устните си. Беше твърде отдавна по пътищата и знаеше как да се контролира. Още като малка, докато полагаше неистови усилия да следи широката и уверена крачка на Алдуин, той я бе научил: на пътя можеш да си позволиш да останеш без храна, но никога без вода.
Тя завърза манерката за връвчицата на колана си, подръпна я за да се увери, че няма да падне и продължи пътя си без дори да забави крачка. Едва тогава се обърна към Алдуин, който все така се взираше със сините си очи в правия път. Отвори устни… но се поколеба. Впери зелените си очи в пътя и продължи да крачи на североизток.
Хълмовете все така се издигаха около тях, ту ниски, ту високо, но пътят продължаваше право напред, разрязвайки ги като нож. От време на време тук-там изникваше плитко дере, обрасло с ниски бодливи храсти, жилави треви и самотни дръвчета.
-Виж-каза изведнъж Алдуин и посочи малкото дере, покрай което минаваха.
Между двете ниски хълмчета беше израснала ниска горичка от рехави дръвчета.
Калей плъзна поглед по дръвчетата, но не видя нищо. Само едни дръвчета, които….
-Какво да…
Тя млъкна. Дръвчетата леко помръднаха и между две тънки стволчета се подаде една малка рогата глава, покрита с къса кафява козина. Две кафяви очи, под които блестеше влажна муцунка, се впериха в двамата самотни пътници.
-Степна сърна-каза Алдуин-… не спирай да вървиш, ще я изплашиш.
Калей само леко забави крачка вперила очи в горичката. Кафявата муцунка се набръчка, опипвайки въздуха за опасност. Също толкова безшумно колкото се беше появила тя изчезна обратно сред дръвчетата. За миг Калей успя да зърне кафяво гръбче, нашарено с десетки и стотици петънца. После изчезна сред кафявите стволчета и зелените листа.
Калей неволно се усмихна. Сърната или по-скоро сърничката не беше по-голяма от куче.
-Никога не съм виждал такава.
-Няма и как да си виждала. Преди хиляда години тези земи бяха пълни със стада от такива сърни. Тогава тук живееше племето на велардите, които ги смятаха за превъплъщение на една от техните богини.. ще те излъжа за името и. Ехора ли беше, Егора ли… нещо от този сорт-той махна с ръка.-Не че има някакво значение. После обаче Кодонис започна да се разраства и завладя велардите. Император Антиан Първи реши, че „диваците”, както наричаха всички, които отказваха да превият гръб пред Пурпурния трон, са твърде неблагонадеждни с оглед използването на земите им за плацдарм за завладяване на тези земи за това ги изсели далеч на север във „верните земи”. Тогава наричаха „верни” онези територии, които Кодонис владееше от първото си големи разрастване преди два века. За по-малко от век велардите бяха претопени и изчезнаха, въпреки че част от езика им още съществува по онези земи под формата на почти изчезнали диалекти и то най-вече в планинските части. С изчезването на велардите степните сърни останаха на милостта на кодонските ловци, а имайки предвид, че тези земи никога не са можели да изхранят по-едри животни бяха бързо изтребени. Вероятно щяха да са доста повече ако някакъв кодонски лекар… не ме питай за името му…някак си не беше установил, че бъбреците на степната сърна лекуват…-той погледна към Калей и неволно се усмихна-…как да го нарека… мъжка слабост, ако разбираш…
Калей неволно се изчерви и побърза да го прекъсне:
-Разбирам. Знам какво е… това.
Алдуин откъсне сините си очи от смутеното момиче и впери поглед в правия път, който все така упорито се нижеше сред хълмове и дерета. На устните му грееше лека усмивка.
-Естествено-продължи той-това си беше пълна глупост, но в нея взе, че повярва самия император…-Алдуин се замисли за миг-… кой управляваше тогава. Петроний ли беше… Валентий ли беше… не съм съвсем сигурен, но знам, че беше от династията на Валентите, дано всички те се пържат в най-горещия ад.
-Те какво са…
-Напомни ми някой друг път да ти разкажа за тях. Желателно е да не си яла преди това, защото наистина ще ти се доповръща. От сега ще ти кажа, че Валентите бяха петима- Валент, основателя на династията, Петроний, Валентий, Антониан и Хиерон… който за щастие този последния успя да властва само две седмици преди робините в собствения му харем да го намушкат с иглите си за коси. Но както и да е. Та след като императорът- който и да е той- бе решил, че това нещо наистина помага срещу половата му слабост, въпреки че аз лично бих отдал на възрастта му- той беше почти осемдесет годишен…-Алдуин се замисли за момент.-Май наистина ще да е бил Петроний. Валентий го отрови синът му на… петдесет беше ако не греша. Но както и да е. След това блестящо умозаключение за чудното свойство на екстракта от бъбреци на степната сърна при това от самия император всички благородници в Кодонската империя започнаха да плащат огромни суми само, за да се снабдят с него. Сърните, които бяха оцелели от набезите на ловците бяха почти напълно изтребени. На мен самия ми е чудно как не бяха заличени като вид, но…-той сви рамене-…ето, че Кодонис го няма, Петроний го помнят само сколарите, а степните сърни са все още тук макар и да са малко. Любопитно, нали?
Калей се усмихна. Слушаше подобни истории още от десет годишна, а те никога не се повтаряха. Никога. Вълци, мечки, елени… всяко животно си бе имало своя собствена история през вековете и Алдуин ги знаеше всичките. Още помнеше как се бе смяла - беше може би единадесет или най-много дванадесет годишна - когато той и разказа за сивата полевка и мястото и в пантеона на отдавна мъртъв бог на хитростта.
-Наистина.
В този миг Алдуин спря.
-Ето там.
Калей погледна натам накъдето сочеше Тъкача- мъничко хълмче, което се издигаше вдясно от пътя. Горе, на самия му връх, се зеленееше поредната рехава горичка.
-Какво, друга сърна ли…
-Не, кладенец. Хайде.
Калей не се опита да спори. На нея и се струваше, че на хълмчето няма нищо друго освен горичката, но щом Алдуин казваше, че там кладенец значи имаше. За последен път бе минал от тук преди колко? Три века? Четири? Пет? И въпреки това никога не грешеше. Още помнеше как се беше скарал със старейшините на едно малко селце далеч на запад, през което бяха минали преди около две години. Беше едно от десетките и дори стотиците, през които бяха минали и по нищо не се отличаваше от останалите- петдесетина схлупени къщички около разкалян двор, който наричаха „площад”. Той твърдеше, че една от къщите е построена върху кладенец, а старците се кълняха, че от векове там няма нищо… поне докато не разкопаха мястото и не нагазиха до коленете във вода и кал.
Щом Алдуин казваше, че там има нещо – кладенец или каквото и да е било друго – то наистина беше там.
Калей закрачи нагоре по хълмчето. Тревата зашумоля под изтърканите подметки на ботушите ѝ. Зърна жълтите венчелистчета на някакво цвете миг преди да изчезне под ботуша и. Тя отмести крак и клекна, за да разгледа цветето.
-Учителю?
Алдуин се сепна.
-Какво?
-Какво е това цвете?
Алдуин пристъпи към нея. Клекна до цветето и впери сините си очи в нежно жълтеещите цветчета. Той внимателно докосна венчелистчетата. Бяха нежни като коприна и затоплени от слънцето.
-Не знам как го наричат сега, но преди три века му казваха пустинниче.
-Пустинниче?
Алдуин кимна.
-Наричат го така… или поне го наричаха защото запазва свежестта си дори седмица след като бъде откъснато. Често се среща по тези земи, защото ветровете духат в тази посока и носят речна влага от Рейна, а пустинничетата имат нужда точно от това. Скъсай няколко цветчета. От тях става много хубав чай. Аз ще донеса вода.
-Добре.
Калей заброди наоколо в търсене на пустинничета. Намери малка туфичка от двадесетина и грижливо скъса половината от тях. От тънките зелени стъбълца потече белезникав сок, около който веднага забръмчаха няколко мухи.Въздухът се изпълни с едва доловимо сладникаво ухание когато напълни шепи с жълтите цветчета.
Тя неволно плъзна поглед наоколо. Беше тихо… много тихо. Няколкото мухи в краката и тихо жужаха, кацайки върху стъбълцата, за да опитат от сълзящия сок, вятърът едва доловимо люлееше тревите. В горичката до нея изписука някаква птичка миг преди да хвръкне към небето. Хълмчетата се плъзгаха едно след друго чак до безкрая и никъде не се виждаше друго хора. Пътят долу все така пустееше, тук-там обрасъл в треви. Встрани от него, килнат на една страна и готов да рухне всеки миг, се издигаше поредния камък с човешки ръст.
-Калей!
Гласът на Алдуин я сепна.
-Какво?
-Ела да ми помогнеш!
Стиснал в шепи пустинничетата Калей потъна в горичката. Няколко клона я удариха по гърдите, а друг болезнено я перна през лицето и докара сълзи в зелените ѝ очи. От вътре обаче горичката се оказа доста по-гъста и по-обширна отколкото изглеждаше. Подплашена, някаква птичка излетя и за миг Калей мярна позната лъскаво-синя перушинка.
-Учителю? Учителю, къде…
В този миг горичката свърши и тя замръзна насред крачката си. Пред нея имаше мъничка полянка, сгушена сред дръвчетата. Тук-там се жълтееха пустинничета. В средата на самата полянка се издигаше голям грубо издялан каменен пръстен. В сивата повърхност, позеленяла от мъх, личаха дълбоки драскотини от нечие длето. Във въздуха се носеше лекия аромат на влага и пустинничета. Алдуин беше коленичил на каменния пръстен и почти бе наврял глава вътре. Вдигна поглед когато видя Калей.
-Би ли ми дала… защо се усмихваш?
Усмивката и се разшири.
-Ти каза, че има кладенец.
-Защо, да не реши, че си измислям?
-Не, не. Просто… просто се чудех как го правиш?
Той сви вежди.
-Кое как правя?
Калей се засмя.
-Нищо, забрави. Какво искаш да ти дам?
-Въжето е при теб, нали?
-Аха.
-Дай ми го. Нивото на водата е спаднало. Явно през последните години е падал по-малко дъжд и подземните кладенци са се поизпразнили. Пак сме влезели в сух цикъл.
-Сух цикъл?-попита Калей докато ровеше в раницата си.
-Аха. Нещо нормално е. Веднъж на сто-сто и петдесет години за около десетилетие или две падат по-малко дъждове, летата са по-горещи, а зимите по студени. Нещо нормално е. Случва се редовно. Не е нещо, от което да се боиш нито пък идва края на света. Намери ли въжето?
Калей му подаде тънкото, но здраво конопено въже, грижливо сгънато на снопче. Алдуин го разгъна, върза единия му край за очуканото пиринчено чайниче, почерняло от пламъците на хиляди огньове, и го пусна в кладенеца. Отекна приглушен звън на метал в камък, а след миг и плясък. С няколко сръчни движения, стъпил на ръба на каменния пръстен, Алдуин измъкна чайничето, от което се стичаше вода.
-Искаш ли да опиташ?
Калей пое канчето и го надигна. Студената вода потече между устните и закапа по брадичката и. Беше студена и вкусна. Изтри устни с ръкава на прашната си риза и срещна усмивката на Алдуин.
-Е, какво ще кажеш?
Тя му подаде полу-празното чайниче.
-Хубава е.
-Не просто е хубава, малката, лековита е.
-Какво?
-Преди шестстотин години кладенци като този струваха повече от теглото на камъка, от който бяха построен, обърнат в злато. Пазеха ги войници на местния губернатор, а около тях по традиция се издигаха олтари на богиня Елламия, която покровителстваше болните, ранените и родилките. Хора нощуваха до тези кладенци в очакване да дойде техния ред да си напълнят някое гърненеце. Идваха от всички краища на Старата империя.
-Значи водата е вълшебна?
-Вълшебна?-Алдуин хвърли канчето обратно в кладенеца.-Не, въобще. Вода си е съвсем невълшебна като всяка друга, въпреки че се носеха… поне тогава… всякакви легенди. Дай си манерката да я напълня. Според една, тук под тези хълмове, бил погребан бог Ндаал, покровител на древните ндаали, които обитаваха тези преди около две хилядолетия. Ако трябва да се доверим на „История во божественох” на Палистариат Мъдрия Ндаал е бил убит във Битката за Дървото от самия Гбер Гръмовержеца и впоследствие трупът му е бил погребан в от ндаалите някъде тук. Тогава станало чудо и от останките на мъртвия бог потекла вода, която била лековита и така нататък. Разбира се това са пълни глупости, но легендите обикновено са глупави иначе никой нямаше да си прави труда да ги чете. Според друга легенда – не по-малко тъпа – оттук минал Свети Партений. Умирайки от жажда в безводния район той се натъкнал на един от тези кладенци. След като се напил не пропуснал да благослови водата и ето ти пак чудо. Имаше още дузина такива легенди, но никоя не се приближава и на ден път от истината.
-И тя е?-попита Калей, чупейки клончетата на сухо дръвче за подпалки.
Алдуин и подаде пълната манерка. Тропна с ботуш по земята.
-Всичко е тук.
-В смисъл?
-Под земята. Нали знаеш къде е Гръбнака?
-На юг, простира се по протежение на брега на Кърваво море около хиляда километра и затваря между себе си и морето Изгорената земя.
-Именно. Много отдавна върхът, който днес наричат Небесно копие, беше вулкан. От Гръбнака чак до тук пък се простираше тесен, но много дълбок разлом. Преди почти четири хилядолетия, когато аз самия току-що бях станал Тъкач, вулканът изригна. Помня, че бях на четири дни път от него, когато чух тътена. Беше токова силен, че ми се стори, че е само на стотина метра от мен. Небето почерня от пепел и пушек, а вулканичните бомби… казвал ли съм ти какво е вулканична бомба?
Калей кимна.
-Парчета скали, изхвърлени от вулкана.
-Именно. Някоя бяха размерите на къща. Една падна на около километър от мен, а аз бях на четири дни от проклетия вулкан. Имай предвид, че тогава бях млад. Да съм бил Тъкач от около четиридесет, най-много петдесет години и не бях виждал такова нещо-той се усмихна.-От тогава винаги си нося в мешката резервни панталони и калъп сапун за пране.
Калей се разкикоти.
-Сигурно си бил забавна гледка.
Алдуин се усмихна.
-Жалка е далеч по-точно определение… и на теб може да ти е смешно ама на мен не ми беше. До тогова само бях чувал за вулкани от майстор Йеремия. Бях просто един хлапак… но както и да е. След като Небесното копие изригна лавата му потече в разломи и го напълни. Целия, от край до край. После лавата изстина. Колкото до другите последствия от изригването мога да ти кажа, че следващите пет години температурите забележимо паднаха и това бяха петте най-ледени зими през целия ми живот. Беше пълен кошмар. И предполагам, че вече се чудиш каква е връзката между вулкан изригнал преди 40 века и тукашната вода, нали?
-Ами само малко-отвърна Калей докато внимателно подреждаше натрошените клонки във формата на колибка, за да запали огъня.
-Този хълм, върху който стоим, както и част от околните се намират точно върху разлома. Сещаш ли се какво имам предвид?
-Вулканичната пепел!
Алдуин се усмихна. Потупа я по прашната искрящо-руса коса, което накара Калей също да се усмихне.
-Умно момиче. Четиридесет века водните резервоари под тези хълмове са разтваряли вулканичните скали и пепел. Накрая се е получила вода с малко странен вкус, но безспорно лековити свойства. Ако някой преди шест века си бе направил труда да свърже с една линия всички „вълшебни” кладенци щеше да види, че се получава почти права линия, сочеща Гръбнака и ориентирана север-юг. Само, че на кого му трябват скучни факти, като може да измисли далеч по-интересни и обогатяващи въображението легенди за мъртви богове и светци. А, и още нещо. Първо, когато боговете умират от тях не оставя труп, а роище.
-Роище ли? Какво е роище?
За миг по лицето на Алдуин пробяга сянка.
-Ако имаш късмет никога няма да научиш-изгасналата му усмивка светна отново.-Колкото до свети Партений той… как да се изразя… не беше съвсем на този свят. Вярно, че събираше тълпите по площадите и ужасно го биваше да предсказва всякакви бедствия и напасти, но си беше един обикновен хахо. По едно време обяви, че е недостоен за даровете на боговете като храна, дрехи и топлина за това започна да носи дрипи, да яде плъхове и корени и да спи под открито небе. Накрая умря от дезинтерия и студ. От скромния ми четиридесет вековен опит с такива хора мога да ти кажа, че никакви вълшебства не могат да правят.
-Значи вулканични скали и пепел.
-Аха.
-Легендите ми звучаха по-интересно.
-Всичко го казват.
Клончетата пламнаха с пропукване и във въздуха се заизвива блед дим. Наоколо нямаше камъни за това Алдуин закрепи на дървена рамка над пламъците. После върза чайничето с въжето и го провеси над огъня.
-Става, а?-каза накрая доволен от инженерното си постижение.