автор: geostal

Дядо Митьо се събуди рано. Тъмно беше още, в стаичката му, малка и ниска, но уютна, беше топло, жарта в печката тлееше, ако сложеше някое дръвце, светлинките от огъня щяха да затанцуват по тавана.
От доста време се будеше рано, наспиваше се, не беше уморен както преди години, когато работеше и в градината, и с животните. Тогава баба Велика, жена му, едва го събуждаше, не чуваше нито надпреварата между гласовитите си петли, един червен и един бял, нито блеенето на овцете, които напомняха, че е време и на стопанина да става.
Помина се баба Велика, три години вече станаха и оттогава дядо Митьо остана съвсем сам. Някак бързо застаря, продаде овцете, постепенно намали и кокошките и спря и да работи в градината. На сам човек какво му трябва! Държавата му даваше пенсия, имаше на ден по десет лева, предостатъчно да се живее. Мъчеше го самотата. Две деца си родиха, момче и момиче, но и двете се разбягаха да търсят по-добро място за живеене. Синът му, Петър, отиде чак в далечна Канада, а дъщеря му , Невена, се омъжи на другия край на България. Там живееше, работеше и си роди две деца. Петър си идва веднъж за десет години, майка му беше още жива, но за погребението и не успя да си дойде. Невена предложи на баща си да отиде при нея, там да го гледа, но дядо Митьо категорично отказа. Как ще остави къщата или как ще я продаде, мила му беше и селото също, тука бяха погребани всички негови близки хора, а там трябваше да живее в апартамент и да са на тясно. Щеше да си остане тука, нямаше нужда от гледане, колкото време Бог му е отредил, ще си го изживее тука. Мъчно му беше за внучетата, едно лято цялото изкараха на село и много им хареса, но и те пораснаха и вече имаха свои интереси. Често се чуваха по телефона и така се разтъжаваха.
Всяка сутрин се будеше рано и мислеше, мислеше за всичко, което беше преживял: за младите години, за женитбата, за децата – живот като насън, докато се огледаш и свършил, отлетели годините. Неговите набори си заминаха един по един, по-рано се виждаха в клуба, където играеха табла и си спомняха кое как е било: седенките, празниците, събитията, политиката, на къде върви светът…
Какви родове имаше, какви къщи, пълни с хора, с деца, пълни с живот. Постепенно домовете опустяваха, мнозина като него живееха сами, все по-малко комини пушеха зимно време. Село има-ама хора няма, натам вървяха нещата. Сутринта камбаната зазвъня –дзън…, дзън…, дзън…Някой беше умрял. „Бог да прости!”-продума дядото. Щеше да иде към клуба и да разбере на кого му бяха свършили дните. Постъкна печката, сложи чайника, щеше да закуси печена филийка, сиренце и чай. Пусна телевизора да погледа сутрешния блок, да разбере какво става из страната и по света. Пак се караха нещо, пак се обясняваха, наводнения, земетресения, цунами – светът беше неспокойно място, но тук времето си течеше монотонно, както еднообразното тиктакане на будилника. Само преди избори имаше оживление, идваха големци, кандидати, говореха, обещаваха, а след това всичко си вървеше по старому. Улиците бяха с изронена настилка, липсваха тротоари, ама за всичко това трябваха пари. Иначе селото беше водоснабдено, щото имаше години, когато хората ползваха кладенците за всичко.
Дядо Митьо сипа млекчице на котката, която отдавна се отъркваше по краката му, закуси, изпи си чая, излезе на двора, хвърли комат хляб на кучето и тръгна към клуба. Не беше далече, през една улица близо до читалището. Макар че слънцето се беше показало, зимата вече напомняше за себе си, наближаваше Архангеловден. Едно време през тоя период налагаха зелето, за да е готово за Коледа, когато колеха по един голям шопар, викайки роднини да помагат при оправянето на прасето. Имаше един роднина Димитър,който беше майстор в коленето и го викаха редовно. После се пържеше най хубавото месо от рибицата, наливаха се кани с червено вино и всички почервеняваха от ядене и пиене, от горящата печка. Сега вече и прасета нямаше – кой да ги гледа и за кого? Ей на, къщата на Младен от години стои празна, вдясно е къщата на Доньо и тя е празна, а голям род бяха, що овце имаха, но и на тях децата се пръснаха, след време бай Доньо умря, а подир някоя година и Доньовица си отиде.
Скоро стигна клуба, отвори скърцащата врата, топло беше вътре, имаше четири-пет човека, насядали около масите, някои посръбваха кафе, други гледаха телевизия. Добре че беше тоя клуб, кметът успя да осигури това помещение и да го оборудва, имаше и домакин, който да го поддържа. „Здравейте, момчета!”-поздрави дядо Митьо. Така ги поздравяваше винаги, това не беше ирония, защото къде са техните 70-75 години, спрямо неговите 87 лета. „Добре дошъл, бать Митьо!”-отвърнаха му почти хорово останалите. Поразговориха се кой как е, какво ново по селото, за есенната сеитба, нивите бяха изорани и засети, всички имаха земи в кооперацията и ежегодно получаваха рента, а сега и след европейските субсидии нещата се стабилизираха. И дядо Митьо внесе своите 50 декара и не съжаляваше, нито можеше, нито имаше как да ги работи. Градината му, близо декар, за да не потъне в бурени, я изораваше и брануваше с малко тракторче Павел, неговият съсед, който наскоро се беше пенсионирал и помагаше на всички, които го извикат.
„Бай Митьо, Гочо от Налбантовите е починал нощеска, нали сте набори! Бог да го прости!”- значи за него е била сутринта камбаната, той поне не беше сам, едната от дъщерите му остана сама и живееше с него, грижеше се. Познаваха се с Гочо, живееше през две улици, заедно бяха учили, заедно ергенуваха, горе-долу по едно време се ожениха, но неговата жена беше от друго село. Преди седмица се видяха в клуба, поразговориха се, изглеждаше добре, на крака беше. Следобед трябваше да иде да го закичи, ще откъсне чемшири и ще отиде да види за последно набора си.
Като се прибра от Гочови, кучето радостно заскимтя, преди 15 години го взе малко пале, после порасна, не беше чиста порода, но беше едро и хубаво. Тъкмо влезе в стаята и телефонът иззвъня, обаждаше се дъщеря му, често му звънеше, откакто остана сам. Те били добре, изпращали му много поздрави и за Коледа щели да дойдат на гости. Зарадва се сърцето на дядото, разтуптя се от вълнение. Късно вечерта, като изгледа и последните новини, телефонът пак иззвъня – беше номерът на сина му. Гласът се чуваше ясно, макар и толкова отдалече, обясняваше му, че отива на работа, за празниците щял да си вземе и отпуска за две седмици, така че за Коледа ще си дойде.
Дядо Митьо не можеше да повярва, ощипа се да провери дали не сънува – не сънуваше!
Дълго време се въртя от вълнение и не можа да заспи, котката отдавна предеше до топлата печка, часовникът монотонно тиктакаше. Навън кучето пролайваше от време на време. Най-после дядото се унесе, заспа, сънищата го спохождаха един след друг най-различни; ту ясни, ту объркани, ту с познати лица, ту с непознати. Ето го и Гочо, задава се усмихнат, млад, с бяла риза и вика: „Наборе, набореееее…!” и изчезна нанякъде. А ето и жена му се появи и му вика:”Хайде, Митьо, да тръгваме, ела с мене!””Ама къде, Велико, къде ще ходим?” Протяга му ръце баба Велика, хвана я за ръката дядо Митьо и вика:”Къде ме водиш, Веле, - така на галено и викаше често –чакам гости, ей на – и синът ни, и дъщеря ни с децата и мъжа и ще идват на Коледа, трябва да съм тука, иначе кой ще ги посрещне!””Нищо, нищо, идвай с мене, отдавна те чакам, хайде Митьо, идваййй…, стига толкова….!”
Съмна. Печката беше угаснала, котката мъркаше, часовникът тиктакаше, отвън кучето протяжно и жално виеше, а снегът, който беше завалял посреднощ, покриваше всичко с пухкава пелена.