автор: inspired

" Но аз ще те сепна с целувка искряща от хлад
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага..."
Артюр Рембо *

Когато си очаквал едно красиво момиче да се превърне в красива жена, която да носиш в себе си цял живот, трудно е да приемеш разочарованието...
Животът на Марина за мен беше един тъжен видеоклип, който заснемах от време на време с периферното си зрение цели тридесет години. И сега, когато седнах да го сглобявам, разбрах че съм един дилетант. Трябва много въображение, талант и любов, за да можеш от случайния снимков материал и крехката паяжина на спомените, да създадеш истински образ.
Марина живееше в малък приморски град, а учеше в престижната Френска гимназия в близкия окръжен център. Когато си на 17, единствените удоволствия в малкия град са морето и танците вечер в дискотеката. Марина танцуваше страхотно, ако можете да си представите какво означава това за един младеж от столицата, изпратен да отбива военната си служба в далечната провинция. Въпреки че имах голям опит в танците, горещите и бързи движения на тялото й непрекъснато ме поразяваха. Това момиче беше родена танцьорка, не знам дали го съзнаваше, сигурно, защото увереността, която излъчва талантът, личеше по удоволствието на лицето й.
Лицето й беше с бяла кожа и с миловиден овал, който подсказваше спокойната красота на бъдещата успяла жена. Помня, че почти винаги беше облечена в червено трико или рокля, полепваща по тялото й.
Тогава аз трябва да съм бил красиво и кротко момче от столицата, без натрапващи се комплекси и в известен смисъл мълчаливо. Военната униформа и фуражката ми стояха добре, макар че мразех военните до дъното на душата си. Бях решил, дори да умирам от глад, никога да не вкуся от професията им, макар че бях кандидат-офицер в привилегировано навремето училище - бях преминал школата за запасни офицери, но за разлика от повечето школници, аз не пушех, не употребявах алкохол, не свалях мадами. В известен смисъл бях различен и донякъде интересен. Бях мечтател.
Сигурно Марина говореше добре френски, може би имаше ерудицията и знанията на ученик от елитна гимназия и изобщо всички данни да бъде изключителна. Но тогава така и не разбрах какви бяха мечтите й, по какво страдаше и на какво се надяваше, а после вече нямаше значение.
И все пак странното у нея беше мълчанието. Марина почти не говореше, както с мен, така и с другите. Понякога ми приличаше на красива икона, от тези които рядко виждаш в църквите и сам си ги доизмисляш.
Сигурно съм бил влюбен в нея тогава, както и повечето младежи наоколо, щом още нося образа й в мен, но не помня нито една дума от разговорите помежду ни. Всъщност, аз говорех, а тя мълчеше и се усмихваше. И когато й цитирах наивните си стихове или стиховете на големите поети, и когато за пръв път я погалих по бузата и целунах леко по устните... Тогава тя танцуваше с мен и сякаш беше щастлива. Но много странно, не желаех да я притежавам, не желаех да я запазя само за себе си. Нейната красота беше на всички.
Понякога тя приемаше да я изпращам мълчаливо до вкъщи. Вървяхме пеша из тъмния град и аз се чувствах особено. Тогава за първи път почувствах, какво означава една жена да те дарява с радост, без да те обича. Може би затова и до днес вярвам така всеотдайно в непостоянното им сърце...
Постепенно започнах все по рядко да слизам към дискотеката до морето, все по рядко да срещам по улиците Марина. Само леката й усмивка на все по-красивото й лице ми напомняше, че някога съм го целувал...
После се влюбих истински и постепенно пораснах. Но така се случи животът ми, че почти всяка година идвах в малкия град и без да го желая, срещах Марина.
Градът се беше събудил за удоволствията - заведенията и дискотеките в него растяха като гъби, а в най-модерната от тях Марина работеше като сервитьорка. Беше с типичната бяла блузка, но с тъмночервена пола с отблясъци. Може би работеше временно, може би беше студентка като мен, не знаех. И не я попитах. Но вече не я виждах да танцува, макар че в стъпките й, когато идваше или се отдалечаваше, танцът не спираше да пулсира.
Минаха няколко години. Аз завърших, започнах работа, парите, които можех да хвърля в една дискотека бяха твърде много, но това нямаше значение. Влизах един път в годината, за да видя Марина. Оставях големия бакшиш и й се усмихвах приятелски. Тя също ми се усмихваше. Или може би така ми се струваше? В дъното на дискотеката стоеше един доста по-възрастен от мен мъж и следеше внимателно какво става в заведението. Той прибираше бакшишите от сервитьорките и аз го намразвах. Очите му като пипала на черен паяк обикаляха навсякъде из сепаретата и много често се спираха на мен и Марина. Посребрената му вече брада и сенките под очите му увеличаваха дистанцията помежду ни. Тогава внезапно се сепвах, че сигурно между тях има някаква връзка, но ми се струваше нелепо. Чувствах се млад и исках да танцувам, както някога. Марина сякаш усещаше това и бързо се отдалечаваше от масата...
Времето течеше и когато светът се променяше, се сменяше и местоработата на Марина. Виждах я ту продавачка в най-големия магазин за обувки, ту барманка в екстравагантните коктейл-барове досами морето, но Паякът винаги стоеше край нея.
Марина все по-рядко ми се усмихваше. Може би защото някои от хубавите й зъби липсваха, а безцелното време в малкият град не й позволяваше да се поддържа.
После като есенна буря внезапно дойде Голямата криза и ошмули малкия град. Той отново стана жалък и скучен. Но Марина продължаваше да работи същото, макар и в единственото оцеляло заведение на централния площад. Нямаше деца и може би затова не беше още грозно напълняла. Но въпреки всичко осанката й, очарованието на вече закръгленото й тяло, бялата светлина на лицето й, продължаваха да извикват в мен вълнението от първата ни среща.
Марина се съпротивляваше, това беше ясно. Доколкото може. Доколкото иска. В малкия град. Все така мълчаливо. Все така с почти загатната усмивка. Изпращах я мислено до самотното й легло, всеки път, когато я срещнех. Завивах леко изгърбеното й тяло, подпухналите й нозе, само в спомена ми тънките й глезени все така светеха в мрака. Не поглеждах към стените в тъмната й стая. Там стоеше Паякът, вперил отвратителния си поглед в мен. Може би той беше щастлив с нея. Много щастлив. Марина умееше да прави това с тези, които са с нея...
Понякога светът ни обръща гръб и единственото, което ни крепи, е да вярваме, че той ни обича. Може би ние не сме това, което той е виждал в нас, затова се и обръща...
Днес градът отново е богат и бляскав. С много ресторанти, капанчета и дискотеки. Но там, на края на плажа, макар и доста отдалечено от живота, все още стои едно престижно заведение с малък хотел до него. Там понякога отсядат скъпи гости, делегации, не повече от два-три пъти в лятото. Тогава то се оживява. Зазвучава музика, масите се напълват. Ако имате късмет, може да видите една още хубава сервитьорка, с черна права коса около бледото лице, която се усмихва само с очите си. Но тя рядко слиза по масите. Стои права до един дебел възрастен мъж с почти побеляла брада и рунтави вежди, който ви следи внимателно. Те не си говорят, но сякаш са свързани за цял живот. Понякога тя го поглежда нежно и сякаш му се усмихва. Тогава сърцето ми се свива и чувствам, че ще заплача и не искам да зная защо. Тогава бързо ставам и почвам да танцувам съвсем сам на дансинга - един странен елегантен богат мъж около петдесет, с ясно забележими паяжинни нишки в косите...
И с гръб към целия свят.





* преводът на стиховете на А.Рембо е на Кирил Кадийски