Навън е непрогледна тъмнина.
Отново. Както всяка нощ дотук.
А аз отново съм бездънна празнина.
Изпълнена със мисли. Единствено. И нито звук.
Не ти се ще и музика за слушаш.
Безсмислено е, не помага. Макар че не боли.
И в тази самота безмълвно глуха
гласа си чуваш. Разбираш, че това си ти.
Сънят отдавна е избягал.
При други. Да кажем - по-добри.
Какво пък... Никой никога не го е канил.
Сънят за друго е. За блянове. И за мечти.
Неволно вече се усмихвам.
Най-сетне съм си в моя свят...
И виждам точно туй, което искам,
а цветовете... придобиват цвят...
Ликът изплува - приказно измислен.
Неочертаем... Обаче - като жив...
Дали сънувам?! Или е наистина?!
Не зная. Мозъкът изключил е. И спи.
Будуват само сетивата.
Изострени - оголен нерв.
Желанието ги изгаря. До сърцевината.
Безвремието свършва. Пак е ден...