автор: perun

Извисен като самотен флаг –
без да ща, си нищя житието...
Сигурно напомням кръстен знак
пред портала на небитието.

Сигурно приличам и на щрих,
драснат в звездната обител.
В подстъпите към върха открих
как се става райски жител...

...През душица – люшната камбана,
рукнала завети: знаци пътни, –
изрека ли нещо отзарана,
вечерта е галактичен спътник...

Спомените ми са зов далечен
от имане сбъднати пътеки.
На костюма чамов съм обречен
може би от памтивека...

...Със сърце в аритмия стихийна –
няма да умра дори и в гроба;
и отрова грозна да си пийна,
пак смъртта си ще надмогна;

ще ѝ бягам вечно с два-три такта
аз на тая, черната, с косата;
няма никога да съм готов за акта,
който ни зарива под земята...

* * *

Нямам род, родина. Нямам нищо.
Боже, толкова съм нависоко,
че със нокът светлината нищя!...
...И обръщам всичко напосоки...