„Чувствам – ръцете ми пречат,
няма кого да прегърна.
Приказките за вещици
само след миг ще се сбъднат."
Лилия Радоева
Иззвездяват очите ми, Нощем е.
Изтънява безкрайното вярване
и го смъквам - сатенена нощница.
Пада на пода, лъжливо, коварно.
Въздухът взира в душата ми повей.
Няма къде от света да се скрия.
Не докосвам ни с ласка, ни с гвоздей
никого. Няма даже кого да изтрия…
Под прегърбени лампи по пътя
в светъл ритъм умират мушици.
Толкова честно е да си разпътен
войник, на когото не стигат муниции.
Но след само секунда съм веща-
помня друго от страх и тревога.
Тъкмо време сама да се срещам,
Тъкмо време сама да се мога.
И звездя по безкрая от приказки,
Взимам всички неверни заглавия
и ги хвърлям в лицето на рицар,
странни негови чести сподавям.
Няма никой. Просъници къкрят
в сетивата ми лунни и трезвени -
всичко чуждо, земно и пъклено
да изчезне в смирена надменност.
Най-накрая съм цяла. Жълтъкът
на вселената в мен се завръща.
А в сърцето ми кладата стъкат
серафими. И пак съм си същата.