Не мога истински да се видя себе си
жалко ако аз дразня някого
но в момента се дразня от всичко наоколо почти:
сякаш рядко някой е себе си около мен
и аз ли съм така без да се усещам?
какъв апокалипсис би било
сляп човек пръскащ слепота.
дразня се от почти всичко наоколо
рядко чувам 1 дума на български език
която да не е заблуда или откровена странност
идваща от където и да е другаде но не и от нашето истинско общество
колко идиотско е че не се чувам и себе си
не знам как да го обясня
навсякъде само изкуственяк и лъжа
и спасението е сякаш само в едно тъпо живеене в настоящето
човече, това не е живот
живот е истинското
колко е страшно да пръскаш тъмнина
страшно и тъжно
и наоколо е само лъжовна светлина
поне да беше мрак
а то е пълно с лъжовна светлина
сякаш истинския живот
се бори
отвсякъде с всякакви лъжи
как не искам да съм и аз откъм идиотизма
как искам да съм от потъпкания
от забравения
за една молекула въздух
защо се случва това?
какво става хора?
къде е истината?
защо така я мразим?
ако не я мразехме,
нямаше да сме толкова странни.
и във всичко това участвам с пъчене и аз.
копнея
знам че е още жива някъде
нашата топла
мила
хубава
истинска
вие ще кажете какво.