автор: DimitarG

Тя се завърна в сряда,
някакъв ноември,
претоплен в клоните на летните измами.
Тя се завърна цяла
и дъждът
смени хилядолетната си песен
на доживотни драскотини
и на тропот
в улука на съседските ми стаи.
Тя се завърна.
Като порива
да пиша стихове посред романа си
в онези уникални дни, когато
перото спира за да свърши ритъма,
пренесъл не един живот
на чужди острови.
В такива сряди си мечтая да съм Джото
и да преситя сивите огради
със очите й,
да съживя поетите, които
ми подариха книги, да ги преподпишат.
На двамата,
защото нямам нужда от всичката поезия
без Нея.
Тя се завърна. Собствено наречие,
не населителка в поредното Й тяло.
Ноември, сряда, Джото, стихове…
Последната надежда да остане.