автор: lubara

Няма как да го запомните, и да е минал покрай вас. И утре отново да го срещнете, как ще го различите, та той няма лице. По дрехите не става, сезоните се менят, модата бързо скача нанякъде, не живее зле, че да износва едни и същи дрехи. Навярно си има достатъчно тоалети, здрави обувки също, въпреки че съм сигурен, не обича да скача из локвите след пролетния дъжд. Не съм сигурен дали изобщо обича нещо или някого, дали изпитва задоволство или радост, или пък през сърцето му понякога пробягва кратка въздишка. И ако това е така, как да го разбера, та той няма лице.

Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си. По-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е вървял, че и със затворени очи да тръгне, отново ще крачи със сигурни твърди стъпки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.


29.09.2010 Любомир Николов