автор: vaterlo

Живеем във капан,
живеем
не с изкусителната -
с оцеляващата
бучка
сирене.

И безсловесно си мечтаем да сме други.
И уморено си мечтаем да сме други.

Неясно е какви.

Отдавна сме забравили кои сме,
не помним бъдещето си,
не се
надяваме на минало.

Понятно ни е непонятното търпение,
с което пребиваваме в капана,
понятни са
любовните предателства
и всеки жест,
със който се зачеркваме

и оцеляват в мрака ни телата,
и се срамуват в мрака ни телата,
и се отдават в мрака ни телата

оргиастично тържество на мрака

човеци ли?...

тук иде реч за мишки

гризачите са, казват,
много умни,

по-умни са от хората, навярно -
тогава нека те да оцелеят

но аз избирам краха на човешкото,
на грешното,
разплаканото,
светлото,

на слабото,
но жизнено,
което,
без доказателства,
аз вярвам,
надделява...

... това, в което вие не повярвахте.

И щраква металически капанът.