Междувременно имах фронт за реализация защото бригадирът ми беше възложил да правя електрическата инсталация на една нова машина - беше усетил изглежда, че съм станал по-самовзискателен към себе си, че изпитвам нужда от самоутвърждаване. В светлото хале, сред ефирния есенен октомврийски въздух се чувствах тържествено като в храм. Идеализирах всичко и всички край мен и момичето, което учеше далеч от тук :
“Толкова е просто - и същевременно толкова упорство е нужно - борба, борба и пак борба. Ако си стегнат и дисциплиниран в работата и в живота и държиш на това момиче - няма да преживяваш вече тези разкъсващи тревоги и колебания - и в живота ти ще навлезе само вяра - безпрекословна, спокойна и мъдра вяра. Тази вяра ще присъства неизменно във вашите отношения и ако се държиш в ръце - ще бъдеш удовлетворен от работата си, а удовлетворен ли си от работата си - ще си удовлетворен и в любовта си. Бъди артист. “ - си казвах - “Нека никоя твоя вътрешна тревога не излиза навън. Съсредоточавай се в задачите и работата наоколо. ”
Градях бъдещето си светло, оптимистично, чисто и прозрачно като въздуха наоколо... Всъщност точно Природата, точно Есента с нейния вълшебен октомврийски въздух ме избистряха, изясняваха вътрешно, подреждаха съзнанието ми и ме зареждаха с отговорност. Чувствах се чист като младенец... Карах с такова въодушевление целия ден. Но към края на работното време то малко по малко ме напускаше - колегите ми се канеха да си тръгват, гледаха си често-често часовниците... Налагаше ми се да слизам на земята...
А може би това, че всички тръгват не трябваше да ме товари толкова, не трябваше да ме потиска, а да търся нов фронт за активност, за борба... Имах още 4-5 часа до залез слънце, можех да излизам в планината, можех да ходя да се катеря на скали, да подържам духа си.
В книгата на Робърт Пърсиг “Зен и изкуството да подържаш мотоциклет”, авторът цитира един учен:
“В храма на науката има многобройни чертози и най-разнообразни са хората, които ги обитават, както и мотивите, които са ги довели там.
Мнозина са се отдали на науката поради радостното усещане за превъзхождаща интелектуална мощ - науката си е техен собствен спорт, от който очакват ярки преживявания и удовлетворяване на амбициите си. Много други са поднесли плодовете на своя ум тук от чисто прагматични съображения. Ако слезе ангел господен и изгони от храма тези две категории учени, храмът ще остане забележимо по-безлюден, но все пак в него ще останат хора както от сегашното, така и от по-прежни времена... Ако не бяха тия, останалите, храмът на науката нямаше да оцелее по-дълго от дърво без корен. Те са малко нещо хора странни, самотни, необщителни, които не приличат един на друг толкова, колкото си приличат помежду си тези от тълпата низвергнати... Може би ще си зададем въпроса какво е довело пък тези хора, тези изследователи по душа, бих казал, в храма? Бягство от всекидневния живот с болезнената му грубост и безнадеждна пустота...? Както и бягство от оковите и на собствените бързоменящи се страсти...?
Деликатно изградената натура желае да избяга от шумното си, тясно обкръжение в тишината на високите планини, където погледът спокойно странства през чистия въздух и нежно проследява мирните очертания, видимо съградени за вечността.
Състоянието на духа, което дава възможност на човек да върши тази дълбоко творческа работа е сходно с това на молещия се или на влюбения. Всекидневното старание идва не от някакъв преднамерен стремеж или програма, а направо от сърцето... ”
Откъсът цитиран в книгата е взет от речта на един млад немски учен произнесена през 1918 г. . Името на този учен е Алберт Айнщайн.
По-късно, след толкова години, когато успях да прочета тази книга, (имах я и тогава, но ми беше трудна за четене) си помислих - на времето ако можех да разбера поне част от споделеното в нея - каква глътка свеж въздух би било това за мен... Например да осъзная, да разумея, че хората са различни - аз изисквах от себе си пълно себеотдаване в работата, не исках да се съобразявам с работно време, да продължавам да живея с тази работа, смятах, че и при другите би трябвало да е така... А колегите ми не бяха толкова въодушевени - тръгваха си на часа - прагматично, реалистично - имаха си и други неща в живота. (Интересно също беше, че аз бях най-често наказваният - за неспазване на работното време /закъснение сутрин или след почивката/, за непослушание на бригадира и т. н... )
Наистина, като погледнеш живота не е само работа (обаче за мен това не беше “работа”, а животът ми) - кога ще се срешнеш с приятели, с момиче... Аз наистина бях живял много самотно от дете и продължавах да съм самотен - въобще нямах по-постоянно общуване, приятелство с някого... Освен това - този прекален идеализъм и максимализъм, породен от книжните ми представи за света: “Или всичко, или нищо. “ И все се лутах в крайности: или имах понякога чувството, че съм “супер”, или (по-често) - че се различавам от другите, че се разминавам с “нормалното човешко развитие” на “нормалните хора” край мен, чужденец съм сред тях...
Но откъде тогава да ми дойде наум, че може би не съм непременно ненормален ако съм различен от хората около мен, а просто съм по-чувствителен, по-мисловен тип човек, с малко психически затруднения, породени от тези мои особености (но и от особеностите на обществото наоколо) - но не и да съм луд...
Къде ти в ония социалистически години (и мои зелени години) бих могъл да се усъмня, че пътят ми не е в общоприетото русло, в производството, че мога да бъда критичен към живота наоколо, че може и да не съм като хората около мен... Нали отвсякъде ни засипваха с лозунги, че сме еднакви, че всички ще станем всестранно развити личности. Под натиска на тая идеология бях израстнал - още повече за идеалист като мен я бях приел почти буквално. Тази идеология беше задължителна религия тук - въпреки че беше враг на всички религии - тя си беше една много лоша религия, религия - закон.
Много лоша, защото традиционните религии признават съществуването на духовния мир на човека, неговата индивидуалност, насочват вниманието му към духовните ценности и към духовните различия между хората, а при социалистическата (или комунистическата) идеология беше обратното: изравняване на всички по външни признаци, изтриване на духовното - едно глобално опростяване и ограничаване на духовния живот на хората.
Така, ако усещах разлики между мен и другите аз винаги смятах, че са в мой ущърб, че аз съм ненормален...
Нали тоуж всички вървяхме натам, по общия път, а аз се чувствах една объркана тресчица насред общия поток, която не беше в крак с хода на общата маса, изключение между обикновените, “нормални” ученици, “нормални” студенти, между обикновените, нормални, “простички, но трудолюбиви труженици”, както мислено зареждах работниците с фалшивия патос на очерците от вестниците, които бях чел много пъти (и ме бяха подлъгвали много пъти).
Стремях се да преценя, да анализирам нещата около мен, но аз бях също в известна степен моделиран от тази среда, чиято основна характеристика беше опростенчество и примитивизъм. Под този натиск не съм успял да получа представа за многообразието и сложността, които придружават духовната свобода, какъв космос е душевният мир на свободния човек, така че да не се плаша от такива различия между мен и хората наоколо, а те да ми подсказват за богатството и многообразието на моя вътрешен свят. Богатство и многообразие, които да откривам и развивам цял живот, а не да се опирам на някакви застинали представи “редови студент”, “обикновен работник” и др. .
Различието ми от хората наоколо ме измъчваше и ми подсказваше, че и аз трябва да живея като тях - “нормално”. Особено в полза на приобщаване към “общия”, “нормалния” ход на нещата, към хората наоколо и към техния начин на живот беше примерът на баща ми - почти целия си трудов стаж изкарал на едно работно място и продължаващ дисциплинирано и спокойно да работи там. Той беше най-въздействащия върху мен пример, че това е нормалният ход на живота и трябва да се стремя към него. (Наистина и на работата си като се пооглежах - дисциплинираните и съвестни работници в предприятието бяха от по-старото поколение - такива над възрастта на баща ми - над 50-те години.) Да бъдеш дисциплиниран можеш - смятам аз - когато се чувстваш сигурен, когато чувстваш смисъл. В тяхната младост, времето на все още некомпрометиралия се социализъм на 50-те и 60-те години, време донякъде на ентусиазум и вяра - те са се чувствали сигурни и са влагали дисциплина. Но в последващите десетилетия все по наяве излизаше абсурдността на тази икономика. Най-характерното за нея се оказа фиктивното отчитане на плановете, облагодетелствуването на някои хора за сметка на “общонародното”. Хората престанаха да виждат смисъла, да вярват, че има защо да се работи и зарязаха дисциплината. Това е най-голямото поражение, което социализмът нанесе на този народ - унищожи навика му за дисциплиниран труд, уважението му към труда, защото тези неща се градят с поколения...