Разчертавам петолиние там където
трябваше да е сърцето ми.
То пък изтече като пясък в ръцете ти,
втурна се към очите ти,
докосна те и се стопи.
Какво да правя с това петолиние-
поредното смешно хрумване на жена,
която крачи след любовта си
и не може да я стигне?
Заключвам смеха си в клоните на дърво,
гоня немирния вятър от устните си.
Целувката му напомня за твоята,
но е лишена от обич.
Ти целуваш различно.
Разлистваш се по кожата ми
и се потапяш в мен.
А аз копнея за това.
Запази топлината ми,
дай ми зима на снежни обяснения
в любов.
Преглътни рошавата ми самоличност
и ме запролети.
И ме жадувай до следващата зима.
Или може би завинаги?