автор: Ambrouse

Описаните по–долу събития се случиха през 1930-та година във Флорида по време на Голямата депресия, когато повечето американци бяха изправени пред огромни трудности и когато мнозина, сломени от вълната от фалити и последвалата безработица, посягаха на живота си. Имаше обаче и хора, които бяха намерили начин за справяне със ситуацията.

***

Мъжът се покатери върху масивната тухлена ограда и скочи пъргаво от другата страна. Беше висок, слаб, с черна чуплива коса и тъмнокафяви очи. Лицето му няма как да опишем, защото той го криеше зад маска – разумно решение, с оглед на факта, че смяташе да проникне незаконно в крайбрежната лятна вила на корабния магнат Уолтър Харпър и да извърши престъпление.
Икономът, който изпълняваше същевременно и ролята на пазач и слуга, седеше на предната веранда и пушеше отегчено, зареял поглед в бурните води на Мексиканския залив. Чудеше се дали няма да е по–добре да затвори кепенците, за да не би вятърът да счупи някой от прозорците, както се бе случвало неведнъж в миналото. След кратък размисъл реши, че няма смисъл да се мори много – много – та нали чичко Уолт му плащаше само двадесет долара на седмица, скъперникът му със скъперник. Тъкмо когато се канеше да се прибере на завет, зад гърба му изтрополяха бързи стъпки и две силни ръце го сграбчиха и притиснаха към лицето му напоена с хлороформ кърпа.
Престъпникът внесе отпуснатото тяло на иконома в кухнята и старателно го овърза с въжето, което предвидливо бе взел със себе си. После свали маската, защото тя вече не му трябваше, и с бърза крачка се отправи към горния етаж, където се намираше кабинетът на господин Харпър и съответно – сейфът. Отмести картината, зад която бе скрит сейфът, после метна небрежно торбата с ключарски инструменти на пода и се приготви за работа. Беше опитен в занаята и вярваше, че ключалката няма да му се опъне.
– Макс, ти ли си? – проехтя женски глас откъм коридора.
Крадецът извърна глава и промърмори небрежно: „Да, аз съм”, след което се зае да избере подходящ шперц.
– Какво правиш там?
Крадецът изсумтя и махна отегчено с ръка, но не обели и дума. Когато обаче чу стъпки зад гърба си, преустанови работа и се извърна назад. На прага на кабинета стоеше млада жена. Приведена леко напред, тя кокореше тревожно красивите си тъмносини очи.
Крадецът се подсмихна и я загледа с интерес.
– Макс? – промълви жената и прехапа притеснено устни.
– Макс е добре, госпожице Харпър, не се тревожете за него, сега спи непробудно в кухнята.
Младата жена пребледня, изписка уплашено и отстъпи крачка назад.
– Не се страхувайте, госпожице Харпър, нищо лошо няма да ви сторя. Съветвам ви да се приберете в стаята си, защото в момента съм зает и не мога да ви обърна внимание. И не се опитвайте да провеждате телефонни разговори, защото няма смисъл – кабелите са срязани.
– Вие… вие сте крадец? – простена с треперлив гласец жената.
– Да, госпожице, а сега ако обичате…
Жената се извърна вдървено и понечи да излезе, сетне се спря и просъска през рамо:
– Явно сте знаел, че съм сляпа по рождение и не бих могла да защитя имуществото си… Каква подлост!
– Вашето имущество не ме интересува, млада госпожице, а само това на баща ви, по–точно съдържанието на сейфа.
– Сейфът е празен, така че…
– Ще видим. Моля ви, напуснете! Веднага!
Жената стисна ядно зъби, но се подчини и пристъпи към вратата с протегнати напред ръце. Излезе, удряйки рамото си по невнимание в касата, и се прибра в стаята си.
Ключалката се заинати и крадецът започна да се изнервя. Знаеше, че трябва да приключи до два часа, ако не иска да бъде сбаран от Харпър и горилите му, които в момента пътуваха от Ню Йорк за насам.
След около десетина минути сейфът се предаде и крадецът започна да рови трескаво из купищата документи, наблъскани вътре. В една малка кутийка намери малка златна огърлица, но реши да не я взима – явно тази вещ имаше сантиментална стойност за дъртия мръсник. Не искаше да пада до неговото ниво.
– Къде са парите, по дяволите! – В момента, в който изрече тези думи, видя купчинка пачки, скътани най-отзад. Извади ги и се захвана да брои. Лицето му сияеше. Почти седем хиляди долара. Обирът вървеше като по ноти.
В момента, в който прибра инструментите и парите в торбата и понечи да стане, страхотен гръм разтресе малкия кабинет. Нещо изсвистя покрай ухото му, след което в стената, на десетина сантиметра от горния ръб на сейфа, се появи малка черна дупчица. Обърна се стреснато назад и видя сляпата госпожица. Този път тя не изглеждаше толкова безпомощна, колкото преди. Даже изобщо не изглеждаше безпомощна. Стоеше до вратата, опряла гръб в стената, стиснала с две ръце малък пистолет, от тези с двете цеви, които приличат на детски играчки, но които могат да убият слон, стига да го уцелят където трябва. Очите й пак бяха смущаващо нефокусирани и блуждаещи, но всички мускулчета на красивото й лице се бяха стегнали, формирайки страховита гримаса. Пистолетът изгърмя отново и крадецът се хвърли на пода, избягвайки на косъм смъртта.
Настана тишина. Госпожица Харпър наклони глава на една страна и се заслуша. Приличаше на кокошка, която се кани да клъвне зърно.
– Предсмъртно хъркане ли очаквате да чуете, прекрасна госпожице? Много съжалявам, обаче не улучихте. Но бяхте близо до целта.
Младата жена потрепери, но не помръдна от мястото си. Натисна пак спусъка, но в цевите вече нямаше патрони и се чу само едно тихо изщракване. После ръцете й се отпуснаха като прекършени клони.
– Трябва да призная, че ви подцених. Явно сте наследила инстинкта на убиец от баща си. Знаете ли какво заслужавате? Заслужавате…
Тя захвърли пистолета и хукна да бяга, обзета от паника. Не успя да уцели вратата от първия път, но някак си съумя да се измъкне в коридора. Краката й затрополяха надолу по стълбите. След това се чу писък и звук от падане на нещо тежко.
Крадецът стана, взе торбата си и с олюляваща се походка излезе от кабинета. Отиде до стълбището и погледна надолу. Младата жена лежеше неподвижно на стълбищната площадка с отметната неестествено назад глава. Той слезе, коленичи до нея и внимателно подхвана китката й, за да провери дали е жива. Силно се надяваше да е. Въздъхна, когато усети пулс. Плесна я лекичко по бузата и се загледа в затворените й клепачи, които в този момент затрептяха на пресекулки.
– Госпожице Харпър? Чувате ли ме?
Никакъв отговор.
– Отговорете, моля! – Той я подхвана зад врата и повдигна внимателно главата й.
Очите й се отвориха и се зареяха невиждащо в пространството.
– Кой се вие?
– Ами аз… аз съм този, който…
Тя вдигна ръце и опипом намери лицето на крадеца, който, притеснен, си траеше, чудейки се какво да прави. Докосна с длани бузите му, после опипа носа му брадата му, челото му. Пръстите й затанцуваха по извивките на лицето му, изследвайки всяко мускулче, всяка издатина на черепа.
– Боли ли ви някъде? Можете ли да станете? Главата ли си ударихте?
Челото й се сбърчи неразбиращо.
– Кой сте вие? – Пръстите й продължиха да пълзят по пребледнялото лице на крадеца, приличаха на групичка трудолюбиви мравчици, попаднали на купчина зърна. – Не ви познавам.
– Аз съм крадец.
Тя отдръпна ръцете си и застина в уплаха.
– Радвам се, че си спомнихте. Но не се страхувайте от мен, нищо лошо няма да ви сторя.
– Вие ли ме бутнахте по стълбите?
– Не, не. Аз дори не видях как стана. Явно сте се спънала…
– Махайте се, не искам да ви … всъщност добре, че няма как да ви видя. Подлец. Долен мерзавец. Махайте се преди да се е появил баща ми, защото хване ли ви, няма да се измъкнете жив. – Тя се надигна на лакти и размърда крака, опитвайки да се изправи. Не успя. Главата й клюмна на една страна.
– Нека ви помогна.
– Не ме докосвай! Долен крадец!
– Преди да си тръгна трябва да ви кажа, че не смятам, че съм по–долен от баща ви. Той експлоатира работниците, държи се с тях като с роби, а те гладуват. Парите, които откраднах, са изкарани от тяхната кървава пот.
– Я, каква изненада, комунист! – Устните й се изкривиха в саркастична усмивка.
– И ако искате да знаете, с тези пари ще помогна на стотици гладуващи хора.
– О, ще ги раздадете! Колко благородно! Аз може и да съм сляпа, но не съм глупава. Ще се убедите.
– Истината ви казвам.
– И няма да задържите и долар за себе си?
– Ще задържа само десет процента от сумата.
– Същински Робин Худ! Трогателно! Бих ви простила, ако в казаното от вас имаше капчица истина, но съм убедена, че всичко е лъжа.
Отвън се чу рев на мощен автомобил.
– Трябва да тръгвам, госпожице Харпър. Дано да не сте пострадала сериозно при падането. Чувствам вина, че ви изплаших, но за друго вина не чувствам. Сбогом.
– Бягай, жалки крадецо.

***

Три дена по–късно, крадецът вървеше по една малка крайбрежна улица на Маями. Лицето му сияеше от щастие, защото беше помогнал на стотици безработни от неговия квартал да свържат двата края, поне на първо време. Чувстваше се горд от себе си. Но знаеше, че хората като него единици, и разбираше, че така няма да може да бъде спасен светът. Тъкмо когато вадеше пари да си купи хаванска пура от една будка, върху му изневиделица връхлетяха трима полицаи, които го повалиха на земята.
После разпити, бой, разпити, бой, и така докато не си призна всичко. Но как бяха разбрали ченгетата, че той е крадецът, не можеше да схване, колкото и да си напрягаше мозъка.

***

Макс почука на вратата на господарката си и когато тя го покани да влезе, внесе един малък пакет, опакован с кафява хартия.
– Нося главата, госпожице Харпър. Инспекторът я връща. – каза икономът и се ухили до уши.
В слепите очи на младата жена заиграха весели пламъчета.
– Добра работа им е свършила, доколкото разбирам.
– Без вас нямаше да могат да го хванат. Златни ръце имате госпожице. Кой би повярвал, че е възможно сляп човек да опипа нечие лице и после по памет да го пресъздаде от глина. Невероятна сте. Казват, че приликата била поразителна.
Младата жена се усмихна скромно.
– А парите намериха ли ги?
Икономът сбърчи чело.
– Само малка част, около десет процента. Другото бил раздал на бедните. Какъв глупак само! Какво има, госпожице? Защо…
– Върви си, Макс. Искам да остана сама.