автор: meiia

А за какво да ме обичащ?!
Заради живота, дето ми дотяга,
за самотата да съм ничия,
за силата със съвестта да лягам
в едно легло. Да ме събужда
на сутринта финалната фехтовка.
Защо да ме обичаш? Че съм чужда
изцяло на приетата трактовка
на този свят. И тъй неприложима
съм в разпра с тежката матрица.
Защо? Аз, и до смърт неунижима,
съм унижена до човече птица!
Добре тогава, ах, добре тогава…
Обичай ме с прекрасните си длани!
С очите си, които не предават -
летящи в мене делтапланери.
И после?! После ще се срина
под напора свенлив на любовта ти.
Повярвам ли ти, ти ще си заминал
в най-сложното в живота ми понятие.
В онази пустота почти вселенска,
където няма ти и аз, и е възможно
самият Ленски да убие Ленски…
И сложното да се сведе до сложно
по-простичко от съмване на точка
в зеницата на слънце подир заник.
Не искам любовта ти за отсрочка,
а за невидимия ми надгробен паметник.
Но е далече от мечтите тази рима
с проскърцващия ритъм на траверси
по заледеното на всяка божа зима
в душата ми. По всички нейни версии.
За да те страдам, недошъл наяве…
Защо си сън и бдиш над моя даже
не знам, но знам, че с твоята поява
посрещам силата, дошла да ме накаже.
И те разбирам, влизам в канонада
ограждаща света на мъжкото ти его.
Добре, че съм по съзидание монада…
През теб минавам, за да срещна Него.