автор: Solara

Tака далечен си, че сам не вярваш
протягаш празни длани в тъмното,
подобен на земята – просякиня,
премръзнала и молеща за въглени
Прегръщай, запази очакването живо
насред тълпа от мисли неразбрани
и неизречени на глас-те са децата ни,
души стаили в луковици на лалета
С юрган от пръст им нощите завивай
преди да зимата ти вкочани ръцете
А аз над тях ще изваля до бяло
на чувствата си лихи сблъсъка,
за да покълнат ласкaво напролет
със синята ни гълъбова обич