автор: yolanta

Баба Гинче е от хората, които оставят невероятна диря от спомени в живота на другите около себе си. Тя е пълна с мъдрост в промеждутъците, когато не е малко отнесена. Непрекъснато редува двете състояния заради своите осемдесет и девет години.
От няколко дни е с нова зъбна протеза - горна и долна. Като се усмихне е като холивудска звезда - равна бяла усмивка, блестяща като порцелан. И над нея греят най-сините очи.
И ето я в един летен ден. Вече е приключила със своя лек и здравословен обяд, измила е чинията и вилицата си и всеки момент се кани да си полегне, за да съкрати времето на лятната мараня. В сенчестата кухня е приятно и прохладно, две мухи летят мързеливо под тавана и тежкото им бръмчене сънно унася в ранния следобед...
Баба Гинче присяда на диванчето и в този миг се сеща, че й се хапва нещо сладичко. Надига се, отваря витрината на бюфета и бърка навътре зад дантелените чашки за кафе и една поощърбена порцеланова кана с амурчета. Там е тайното скривалище за десертчета. Вади едно байкалче и търпеливо се опитва да махне станиола. Той се къса на тънки ивички, а тя недовижда. Най-после с наслада си отхапва парченце, но удоволствието е помрачено - протезата малко убива отляво. Помисля, сваля долната, слага я върху масата и оставя парченцето байкалче блажено да се разтопи в устата й. Примлясква бавно, а погледът й е доволен и отпуснат, минава през дантеленото перденце, което е оплело хиляди спомени, защото е излязло изпод пръстите й на младини. Минава през стъклото, минава отвъд яркото небе. Рее се някъде далеч във времето, в дебрите на малко пообъркания й свят. Там сега владеят покой и удоволствие.
Байкалчето свършва, баба Гинче излиза от приятния унес и събира четирите краища на покривката, за да я изтърси през прозореца, защото докато е яла десерта си, пръстите й са напипали няколко трохички. След минута в кухнята цари тиха чистота и спокойствие, будилникът тиктака, двете мухи продължават да жужат монотонно под тавана, хладилникът тихо мърка, навън е горещо, очите на баба Гинче сънено се притварят...

Леля Люба е съседка – вратата на апартамента й е точно срещу вратата на баба Гинче. Приятелки са от години. Тя е рускиня. Когато ходи ниската й фигура се клатушка с белогвардейско достолепие, а на ушите й под червените букли се полюшват огроми златни капки, спомен от майка й. Леля Люба има голямо сърце и е готова да догони човек и да го върне от пътя му, за да му направи услуга. Говори със силен руски акцент, но това не дразни, защото гласът й е мек и мелодичен.
В момента леля Люба се връща от магазина с мрежеста торбичка в която има хляб и две кисели млека - едното за заливка на мусаката, а другото за утре, когато ще прави сладкиш със сливи. Внукът й ще идва на гости, а той толкова го обича тоя сладкиш. Тя бавно пристъпва по кривите павета покрай тротоара, избира сянката на дърветата, дори да е на средата на улицата. Ако някой я следи отнякъде, ще се почувства несигурен от странното й лъкатушене. Ето го прохладния вход, още седем-осем крачки, само да пресече паркинга и ще си отдъхне. Ох, голяма жега. В този миг в полезрението й попада нещо бяло, върху което за малко да стъпи. Тя присвива очи и се понавежда, за да види по-добре – върху асфалта лежи една чудесна долна зъбна протеза и леко проблясва на слънцето. Леля Люба се изправя. Чувства се объркана. Защо пък точно на нея да се случи? Хората намират пари или златни пръстени, а на нея й се падна това... Оглежда се наляво, надясно, поглежда към прозорците и балконите на блока – трите етажа са тихи и смълчани, няма жив човек. Вдига глава към небето. Няма самолет. И облаци няма. Леля Люба с пъшкане се навежда да вземе протезата. Тя е топла от слънчевите лъчи. Изглежда чиста. И нова. Леля Люба не е сигурна дали иска нова протеза. И дали ще й стане. Колебанието й пречи да продължи и тя стои под слънцето, вгледана в белите подредени зъби. Те сякаш й се усмихват.
Чува зад гърба си стъпки и с облекчение се обръща. Към нея приближава слаб разгърден мъж. Тя му се усмихва широко и казва: „Добър ден!” Човекът я поглежда колебливо и объркано, но за всеки случай й кимва. Леля Люба пристъпва с протегната ръка и казва: ”Виж какво чене.” Мъжът се стряска, сега вече е сигурен, че нещо не е наред. Прави една крачка леко встрани и казва неопределено :”Миихм...” Старае се да не гледа тази жена в очите. Не се знае какво може да стане. А тя приветливо продължава: ”Много хубаво чене, да?” Той се е втренчил някъде напред и казва :”Да-да.” Къде пък реши да минава напряко зад тия блокове, да си беше вървял по улицата, хем по-сенчесто, хем по-спокойно... Леля Люба вече му е препречила пътя и приятелски го пита: ”Ти не го ли искаш?” Нещо диво проблясва в погледа му, не е сигурен какво да каже и проломотва едно: ” Ххххъх, за к’о ми е.” Тя поглежда протезата, сякаш за пръв път я вижда и казва: ”Че що, бе. Много хубаво чене. Вземи го, вземи. На мене не ми трябва. Искаш, да?” Подава му го, а в очите й са пълни с надежда. Мъжът се окопитва, изправя решително рамене. „Не го искам. Имам си зъби.” Но жената настоява и ръката й почти докосва карирания му ръкав. Абе глуха ли е? „Не ща, не ща!” – човекът иска да се отърве, изкривил лице. Ловко се промушва между нея и един калник. Леля Люба гледа разочарована след него:” Ой... що така, бе. Ами какво ще го правя сега, на кой да го давам?...” Гушата й се люшва, тя гледа в ръката си и мисли. В никакъв случай не може да го изхвърли в контейнера с боклука.
Човекът бързо се отдалечава. Вечерта пред чинията със салата ще разкава на жена си: ”И като застанала пред мене...огромна такава... и като ми ломоти някак странно... не можеше ли да говори, пияна ли беше, луда ли беше, ама имах чувството, че няма да ме пусне да мина, докато не го взема това чене. Ей. Луда беше. Казвам ти...” А жена му ще кима мълчаливо и ще си мисли дали е постъпил правилно като не го е взел – луда, не луда, той знае, че на баща й трябва да му се правят протези, можеше тая да свърши работа, ако му е удобна защо не, щяха да спестят някакви пари... И докато го слуша ще е все по-сигурна - отгоре им е дошло това, като подарък им е дошло, ама тоя нейния си е смотан, цял живот такъв е бил, все си пропуска късмета, затова и халът им един такъв никакъв... Но няма да му каже нищо.
Леля Люба чувства как слънчевите лъчи вече изгарят гърба й през басмената блузка. Не трябва да бездейства така. Завърта се и се отправя към градинката пред блока. Там има рехава изсъхнала тревица и ниски храсти. Хвърля трофея си сред тревите, но се разколебава – ами че то се вижда, тревата е изсъхнала от жегата. Не му е мястото там. За момент се замисля, после го взима пак, насочва се към най-разлистеното храстче и смело мята ченето отдолу в корените. Изпитва облекчение. Обеците й тежко се люшват, тя се обръща и се заклатушква към входа. Мисли си, дано никой не се върне да си го потърси на улицата. Горе на втория етаж баба Гинче сънува кротичко, положила ръка под главата...

Блокът е нисък и триетажен, от ония, които са се строили в началото на седемдесетте години - малки, тухлени, със супермаркетите отдолу. Викаха му „Супермаркета на Веска”. Това беше името на управителката, която винаги имаше отзад в склада заделена луканка и хубаво месо за свои хора. Половината от квартала бяха Свои хора. През деветдесета закриха магазина, леля Веска отиде в кафенето на Партийния дом и там се пенсионира след няколко години. А от деветдесет и първа до днес зад големите витрини минаха какви ли не фирми, но все за кратко. Сега го беше наел внукът на леля Веска и продаваше евтини мебели и керамични съдове.
В момента магазина е пуст, единствената продавачка, която се падаше и някаква роднина на внука на леля Веска, напусна преди седмица с обидена физиономия и оттогава персоналът се свеждаше до двама души - собственикът и една жена с мускулести крака и сключени вежди, на която неизвестно защо всички викаха Стринка. Тя метеше и миеше мозаечния под, поотупваше дамаските на диваните, разбутваше и пренареждаше стоката, а ако се наложи товареше и разтоварваше кашони с плоскости. Но основно пазеше магазина, защото Чорбаджията, както го наричаше, идваше за по час и половина сутрин и половин час преди края на работното време, за да заключи. Сега Стринка е седнала на сянка пред вратата на магазина, протегнала е напред яките си крака с мръсни пети и чете вестник с клюки. Преди малко погледна вазите по витрината и откри, че прахът по тях вече много се забелязва, но си каза, че за толкова пари толкова труд, пък и шефа като дойде, не гледа вазите. И утре е ден, за днес стига.
Тъкмо се е зачела в неочакваните разкрития за живота на две фолк-певици, отнякъде изниква кварталното куче Белчо, носи се към нея, захапало е нещо между зъбите си. Тя притваря вестника и се заглежда с присвит поглед в устата на кучето. Това някакво чене ли е или й се привижда...? „Белчо, ела мойто момче, ела.”- мами го тя, протегнала е ръка и потрива пръсти, а Белчо върти опашка и спира издалеч. „Ела Белчо, ела, ела.” Той врътва опашка по-силно, тупва с предни лапи и навирва задница – играе му се. Не пуска плячката си. Стринка губи търпение: ”Ела, де, Белчо!”. След още малко Белчо е в краката й и ближе единия й палец, а тя държи протезата с два пръста и съсредоточено я разглежда от всички страни. После дръпва крака си, опира юмруци на широките си бедра и и се навежда към легналото куче: ”Откъде я взе, бе, Белчо?” – вика отчетливо, за да я разбере кучето. То я гледа в очите с предан поглед и тупа опашка в земята. „Къде беше това, бе, Белчо?” – той вирва уши и Стринка се отказва от диалога. Явно тука някъде е намерил тия зъби, той цяла сутрин се върти около блока. Ама дали ги е изхвърлил някой, дали ги е изгубил... И какво да ги прави сега? Тъкмо в тоя момент вижда баба Недка да влачи крака по отсрещния тротоар. Дали да не я попита? Тая баба е осведомителното бюро на квартала, всичко минава през нея, макар че вече малко недочува. „Бабо Недке – провиква се Стринка – ела да те питам нещо.” Баба Недка се спира и се оглежда на всички посоки, защото не разбира откъде я викат. „Тука съм, тука”- маха с ръка жената, - „Ела, ела.” „А, че що да идвам, ела ти.” – инатесто се запъва бабата под сянката на един ясен. „Ама не мога, че пазя магазина”- оправдава се Стринка, защото няма как да каже, че я мързи. „А, и аз не мога, едва ходя.” – баба Недка също я мързи да пресича малката уличка чак до отсрещната страна. Пък и нищо, че е тиха, еднопосочна и няма кьорава кола наблизо, знае ли се кой ще изскочи иззад контейнерите с болкука. Така де. „Кажи какво имаш да ме питаш” – провиква се тя. „Абе... да те питам... да знаеш някой да си търси ченето?” – вика Стринка и осъзнава колко абсурдно звучи въпросът й, затова се почесва по бузата. Баба Недка обаче съвсем сериозно се замисля, после поклаща глава: ”Ннеее, не знам, не съм чула да си търси някой ченето. А и на опашката на касата в магазина никой нищо не рече.” После бавно потегля, без да се сбогува. Стринка се чуди как да постъпи. Някак й се струва светотатство да го изхвърли в контейнера, пък и ако някой го е изгубил, може да си го търси вече. Но и да го метне тука в градинката, Белчо кой знае накъде ще го завлече пак. Божке, какво да прави... И я осенява гениална идея. Тя енергично скача и се шмугва в магазина. След малко се появява победоносно на вратата с малка лопатка в ръка. Прави няколко копки встрани от храста, избутва муцуната на Белчо и заравя протезата. Отъпква с крак отгоре, после отупва ръце, изтрива ги в престилката и облекчено сяда да си дочете сензацията. Белчо се отпуска пак до стола й, лежи там известно време, после лениво се надига и тръгва на обиколка из квартала.

Минал е час и половина, баба Гинче се разбужда. Поглежда часовника, време е да става. Докато се пооправи, да изчисти една паница боб и да го сготви – ще стане време да се приберат от работа дъщерята и зетя. Тя живее с тях. Внуците й са далече - единият работи в София, другия – в чужбина. Трима възрастни са лесни за ядене – каквото има. После ще изгони мухите.
Някъде по това време усеща, че й липсва долната протеза. Поглежда в чашката, в която ги държи вечер, но тя е празна. Навежда се пред диванчето, дълго оглежда под него, но няма какво да види там. Прокарва ръка по покривката на дивана – да не е паднала, докато е спала, пък с тия слаби очи как не вижда... Ръката й не се спира в нищо. Хм, и тук я няма. Къде ли да е?... Поглежда в кухнята около шкафа, около масата, при мивката... Търси дълго. Не я открива и се отказва. Красито като си дойде от работа, ще я намери.
Издирват я цяла вечер, по няколко пъти проверяват всяко място. Накрая Красито й се ядосва: „Къде е, бе, мамо, как може да не се сещаш къде си я оставила!” Баба Гинче седи безпомощна и вдига рамене. Смътно се досеща, че би могла да я е изтупала с покривката, защото някак си оттогава й е последния спомен – отхапа си от байкалчето и усети, че я убива протезата, свали я, за да може да си хапне на спокойствие, после какво беше... Но си мълчи, защото Красито ще й се ядоса още повече. И се чуди какво ли ще прави, ако наистина е станало така. Но си казва, че всичко ще се нареди и махва с ръка. Красито е залисана с нещо и не я забелязва.

На следващия ден около десет и половина сутринта слага да вари пилешка супа и по навик се подпира на прозореца – печката е на остъклената тераса и тя обича да седи и да гледа оттам. Долу клати телеса леля Люба. Отива за хляб. Ей тая Люба, сама живее, Марчо се спомина преди четири години, а тя всеки ден по един хляб купува. Яде го, бе, по един цял хляб на ден изяжда! Да й се чуди човек. Двете се поздравяват и се питат една друга какво правят. Десет минути цялата улица ги слуша, а ако се беше случило през това време да мине и баба Недка, сводката за квартала ще е пълна. Глуха, глуха, ама... Щом леля Люба чува защо е угрижена баба Гинче, лицето й грейва и тя се понася обратно към входа, хлябът ще почака за после. След пет минути двете слизат по стълбите и оживено приказват една през друга. Минават първо през паркинга: ”Ей тука беше, тука го намерих.” – сочи леля Люба. После докато правят завой покрай ъгъла на блока, леля Люба разказва за мъжа с карираната риза. „Ама добре, че не се съгласи да го вземе, Божа работа е било. Какво щяхме да правим сега.” Накрая стигат до градинката. „Първо го хвърлих ей тука, в тая трева, ама много се виждаше и си го взех пак.” Ситнят по-натам, навеждат се пред храста: ”Тука е, тука го хвърлих.” Двете дълго се вглеждат в основата, обикалят го от всички страни, заничат под клоните, дори ръчкат с пръчка в корените, но не се вижда нищо. Леля Люба се изправя, оглежда улицата и се провиква: ”Момченце, ела за малко, моля ти се.” Пристига един десетинагодишен хлапак с ожулен нос. „Моля ти се, момченце, погледни дали виждаш едно чене под клоните”. Момчето замълчава за миг и ги гледа недоверчиво, после отронва:”...Какво да търся?!” „Едно чене, бе, мойто момче. Чене. Зъби, зъби.” „А-ма... к’ви зъби, на куче ли?” – момчето определено е объркано и му се иска да изчезне, но се чуди как да се измъкне от тия тука двете. „Не, не, човешки зъби, чене. Долно.” – леля Люба се опитва да обясни картинно и потупва долна челюст с късичките си пръсти. Детето гледа стреснато и мълчи. „Наведи се,бе, погледни, бе, мойто момче!” То набързо хвърля поглед, изстрелва едно:” Нямазъбибързам.” – и се изнася светкавично. Половин час по-късно разказва на приятелите си: ”...И тия двете изкуфели кукувици като ми викат, зъби търси, човешки зъби... Ченето го няма. Нищо не можах да им разбера, к’ви зъби търсеха... А под храста нищо няма, ама те – там са, бе, там са. И не ме пускат да си тръгна. Егати! Тотално мегаоткачени бяха, заклевам се. Едвам се откачих от тях.”
Докато двете се въртят около храста, Стринка е приключила с бърсането на прах по вазите и излиза пред магазина. В едната ръка носи стола, в другата – чашката с кафето, захапала е очилата за четене и стиска под мишница вчерашния клюкарски вестник. Вижда суетенето на двете баби и добродушно се провиква: ”Ехей, жени, какво търсите там?” Леля Люба понечва да викне в отговор, но баба Гинче я смушква и казва: ”Да отидем при нея, Любе, да не ни чуват всички.” Щом изслушва историята, Стринка се усмихва широко и без да каже дума, изчезва пред слисаните им погледи. След малко се появява на вратата на магазина, прилича на Терминатор с величествената си осанка и лопатката в ръка. Казва: ”Не го търсете под храста това чене. Няма да го намерите там. Аз го зарових!”

... Вечерта протезата преминава всички хигиенни процедури, а баба Гинче седи пред сервираната маса и си мисли, че винаги всичко свършва добре. Цял живот е вярвала в това. Грижливата Краси изплаква протезата за последно и я подава на майка си. Тя я слага внимателно и тържествено. Когато е готова, се усмихва безгрижно и щастливо и ето: под блясъка на лампите е отново като холивудска звезда - равна бяла усмивка, блестяща като порцелан. И над нея греят най-сините очи.