автор: lnch1305

1.
Имало едно време един човек, който бил много красив още от малък. Човекът знаел за своята красота. Още от малък. И постепенно, пораствайки, започнал да използва красотата си. Първоначално тормозел родителите си. Бебетата и малките деца имат изключително особена склонност да тормозят всички около себе си.
А ако са красиви, склонността е неописуема. Да не говорим за склонносттана родителите да приемат бебетата и децата си като единствени, неповтрими и неописуеми. Забелязахте ли повторението ? Неописуеми ! Ето тук е разковничето. Почти всички родители възприемат децата си като неописуеми. То това си е истината, в края на краищата. Всяко дете е неописуемо, но не в смисъла на изключително надарено, напълно гениално, особено красиво, по – добро от Господ и по – силно от Херкулес. Особено когато е бебе или до седемгодишната си възраст. Май малко се увлякох в обясненията на неописуемостта. Та бил нашият герой от малък красив и красиво му обяснявали, че е много красив. Семейството му било достатъчно заможно да му осигури сравнително красиво детство. Друг е въпросът дали детството му било ползотворно по отношение на възпитание и образование. Да, била му дадена възможност за образование, но самият той не се стараел много по отношение на ученето. Просто от малък си знаел, че е красив и ще успее в живота. Освен това искал да бъде богат, защото не знаел какво е бедност. Но бързо разбрал, че парите отварят дори вратите на небесното кралство. Не на божието , а на онова, в което живеят онези които са се признали почти за божества. Но нека да караме едно по едно.
Когато бил малък, красавецът бил обгърнат от всичкото внимание на хората около него. Растял красив и разглезен. Въпреки не особената му склонност да учи, малкият бил природно интилигентен. Когато забелязвал нещо, което е в негова полза, той упорито го повтарял до запомняне. И наблюдавал резултата. Резултата обикновено бил пак в негова полза. Това е нещо като да се учиш от победите си. И да затвърждаваш наученото. По принцип хората се учат от грешките си. И се стремят да не ги повторят. Само че нашият герой почти не вършел грешки. Просто не му ги позволявали. Позволявали му само победи. Растял шампионът и бъдещето му било почти предачертано. От майка му най – вече и от баща му, разбира се. На четиринадесет години целунал за първи път момиче. Харесало му. За разлика от част от съвременните младежи, нашият герой си падал по жени. Едно от малкото му прегрешения било надничането в женската баня, чрез използване на стълба. Само по себе си приключението било много вълнуващо. И имало смисъл. Въобще жените били много вълнуващи за нашия герой. Едва ли не изпълвали смисъла на целия му живот. Първата целувка много му харесала. И оставила в него неизличими следи. В следващата една година липсвали целувки. Забравих да ви кажа, че нашият герой прекарал цялото си детство в условията на развития социализъм. А родителите му били наши, социалистически хора. Артисти бе ! И двамата.
Един ден негов съученик го извикал настрани и му казал, че едно момиче го харесва. Това не е сводничество. Децата били на петнадесет години. Освен това социализмът бил особено развит. Освен, че при социализма няма сводничество, там било съвсем нормално някое момче да ти каже, че някое момиче те харесва. И да ти уреди среща с момичето. Та така стоели нещата тогава. Нашият герой отначало се зарадвал. После се опитал да мисли, но това не продължило дълго. Просто искал да се целува с момичета. Независимо с кое момиче. Стига да е момиче.
Съученикът го запознал с момичето. Разхождали се по улицата тримата и говорил само съученикът. След половин час разходка той си тръгнал и ги оставил сами. Двамата млади се погледнали в очите и се хванали за ръце. И продължили да се разхождат. Даже започнали да си говорят. И намерили общ език, така да се каже. След един час даже направо си станали близки. И вече си стискали ръцете. И тук нашият герой разбрал, че не само целувките определят отношенията между момчетата и момичетата. Това прозрение за живота не го напуснало никога. А иначе с това момиче се разходили три пъти и не се целунали нито веднаж. Просто не се получило между тях, както казват хората.
Така изминала още една година. Без целувки с момичета. Ще ме попитате защо разказвам приказка за отношения между момчета и момичета, когато приказките се четат основно от деца или на деца ? Някои биха отговорили, че децата също са момчета и момичета. Това е вярно. Други бих казали, че децата порастват. Това също е вярно. Трети биха ме апострофирали, че децата са си деца и им е много рано да четат приказки за целувки, държане за ръце и за любовници и любовнички, при положение, че си мислят за щъркелите, които ще им донесат братчето или сестричето. На третите ще кажа, че вече са се предали на окончателна схизма. И са много далеч, както от щъркелите, така и от съвременните деца. А на милите дечица, мои читатели и слушатели, ще кажа , че няма нищо лошо в това, когато порастнеш, ако си момче да харесваш момичета и ако си момиче да харесваш момчета. Обратното е възможно и се случва. Не е престъпление, но моля ви, мили деца, не мислете за обратното, поне докато сте деца.
Годината изминала, както казахме вече. Развитият социализъм продължавал да се развива и стигнал до незапомнени развити висоти. Младежът растял и вече бил на шестнадесет години. Прекрасна възраст за въведение в любовта. Ще попитате какво правели неговите съученички ? Къде спяли и защо не го обграждали с внимание и любезност ? Ще ви кажа. След девети клас родителите на младежа решили , че той трябва да бъде частен ученик. За да се развива правилно . И да научи повече, защото, както отбелязахме, не бил много прилежен в ученето. Когато си частен ученик не ходиш на училище. Не се срещаш със съученички и със съученици. Срещаш се с прятелите в махалата, защото не може да учиш по цял ден. От време на време трябва да излизаш от къщи. И именно при едно избизане на младежа от къщи, при едно безцелно разхождане по улиците, същият прекрасен младеж, както си гледал в краката и ритал камъчета, се сблъскал с една доста красива кака. Каките са добри същества и по нещо приличат на феите. Младежът казал :
- А... Ами ти...
Каката не казала нищо. Само се усмихнала. Ма много кокетно се усмихнала. Тя, че била кака, било вярно. Ама кака само с две години по – голяма от младежа. Освен това била бедна кака. Тоест кака от работническо семейство. Не от семейство на артисти. По онова време работническите семейства не били бедни. Тогава никои семейства не били бедни в съвременния смисъл на думата. Всички семейства имали пари за храна и за почивка на море през лятото. Само че работническите семейства били бедни на контакти с неработнически семейства и бедни на връзки с влиятелни хора, които помагали в живота. Като например да влезеш в езикова гимназия или в университет без да го заслужаваш. А синът или дъщерята на работническото семейство да не влезе за твоя сметка. Или да си купиш дънки от „Кореком“ с долари или с валутни бонове. Говорим за неработническите семейства, разбира се. А децата на работническите семейства да гледат дънките на децата на неработническите семейства и да си мислят лоши неща.

2.

- Здравей, красавецо ! – каката продължавала да се усмихва. – Защо не гледаш къде ходиш ?
Младежът бил доста смутен.
- Ами... Аз си ходех... Ами ти... Защо така ми се моташ в краката ? – Тук младежът за първи път изправил глава и погледнал каката в очите. И замръзнал. После поразмърдал погледа си. Не само очите... И лицето... И тялото... И косата... Загубил ума и дума. Това било момичето.
Трябва да ви кажа, че по онова време момчетата често губели ума и дума , когато виждали хубави момичета. На въпроса защо, е трудно да се отговори. Може би Господ си е правил някакви експерименти с няколко поколения млади мъже в България по времето на развития социализъм. Но явно Господ не си е правил експерименти с момичетата. Защото те никога не губили ума и дума. Дори когато виждали красиви момчета.
- Извинявай ! – Девойката замигала с прелестните си мигли. – Аз съм виновна. Бях се размечтала нещо и не те видях. Как мога да не видя такова красиво момче като теб ! Боже... Панталона ти е разкопчан... Извинявай ! Ще се обърна, докато го закопчаеш.
Младежът си погледнал панталона и видял, че наистина не си бил закопчал копчетата отпред. Тогава циповете на панталоните били рядкост. Момчето малко се засрамило, че не си е закопчал панталона, но по чисто природно интилигентен начин било убедено, че разкопчания панталон е предимство.
- Ами ... Извинявай ! – По времето на развития социализъм дори децата не съкращавали думите и вместо „Ами“ не казвали „Ми“. Просто образованието било различно. Възпитанието също.
- Няма защо ! – отново се усмихнала каката. – Искаш ли да пием боза ? Аз ще почерпя. Но ще пием боза от осем стотинки, а не от шест.
- Добре ! – усмихнало се момчето. – Ти черпиш бозата, а аз черпя пастите. Има едни страхотни пасти – „Усмивки“ – по двадесет и една стотинки. Моля те, позволи ми да те почерпя една паста !
Момичето вече разбирало, че този път ще се случи нещо хубаво. От една страна душата й пеела и търсела любов. От друга страна разбирала, че това момче е някак си по – особено. Просто било късмет да го срещне. И независимо от пастата и бозата, този младеж щял да играе голяма роля в живота й. Какво да се прави, жените почти винаги имат интуиция за такива неща.
И тръгнали – на паста и на боза. Прекрасна среща.
Веднага намерили общ език. И не спряли да говорят. Изяли по две пасти и изпили по две бози. Когато си тръгнали от сладкарницата се хванали за ръце. И по времето на развития социлизъм младите хора се държали за ръце. И даже се целували по улиците... А тъжни милиционери ги гледали и се усмихвали.
И така , както пише по приказките, младите започнали запознанството си щастливо. Правели всичко възможно да се срещат всеки ден. Не винаги успявали, но независимо от трудностите били щастливи. Така минали три месеца и дошла лятната ваканция. Лятната вякянция за учениците е щастливо събитие. По принцип. Обаче, понякога поднася неприятни изненади. Като например работническо семейство да изпрати дъщеря си за два месеца на село при баба и дядо. Без препирни и без възражения. А селото е на сто и петдесет километра от София.
Забравих да ви кажа, че младите непрекъснато се целували. Даже веднаж, когато се целували в дома на момичето, докато родителите й ги нямало, младежът съблякъл девойката гола до кръста.

3.

Както тъжно се случва в живота, каката заминала на село. По времето на развития социализъм младите хора не бягали от къщи. Просто не си го имали в главата като вариант. Но това не значело , че не правели глупости. Тогава нямало мобилни телефони, но домашните телефони били в излишък. Не като днес. Почти веднага момичето се свързало с момчето на домашния му телефон. Защото го знаело. А баба и дядо на село също имали домашен телефон. Друг е въпросът какво щяло да стане, когато щяла да пристигне сметката за домашния телефон на баба и дядо. Ето разговора :
- Ало ...
- Ало , да...
- Ти ли си ?
- Ами... Аз съм.
- Как си , любими мой ?
- Ами... Добре съм. Ти как си ?
- Аз не съм добре. Мисля си само за тебе. Тук при баба и дядо не е лошо, но искам да съм с теб. Искам да се целувам с теб. Искам да се държим за ръце , да пием боза и да ядем пасти. Да ходим на кино ! Въобще...
- Ами какво да ти кажа. Аз уча. Уча като идиот. Обаче... Мисля , че ми липсваш. С теб ми беше много хубаво...
- И на мен. Какво ще кажеш да се видим ?
- Как ? Не може. Ние сме много далече един от друг. Как да го направим ?
- Много просто. Имаш ли пари ?
- Ами имам някакви... Сигурно имам двайсет - трийсет лева...
- Чудесно ! Нали вашите са на репетиции по цял ден ?
- Да.
- И аз имам някакви си седем лева. Уговаряме се , хващаме по едно такси и се виждаме почти насредата на пътя. В Перник. Прекарваме си два – три часа заедно и се връщаме обратно. Съгласен ли си !
- Ами ... Може. Кога ?
- Виж как вашите ще ходят на репетиции.
- Добре. Кога ще ми се обадиш. Дай ми номера си...
- Сега не мога. Ще ти се обадя утре към два и половина . и ще ти дам номера. Чао...
И девойката затворила телефона.
Така дошъл следващият ден. И в четиринадесет часа и тридесет и две минути телефонът на младежа звъннал.
- Ало...
- Аз съм. Кажи каго можем...
- В други ден. Всичко е уредено. Мама и татко са на репетиция цял ден, а вечерта имат представление. Направо се е утепало да се видим. Няма да се приберат по - рано от дванайсет вечерта.
- Нали знаеш че трябва да го направим през деня ? Баба и дядо си лягат не по - късно от десет вечерта.
- Готов съм. Имам пари. Само кажи. Ако искаш да се видим в днанадесет часа в центъра не Перник. Не го знам, ама таксиметраджията ще ме закара там. Има ли в Перник театър ?
- Разбира се, че има , глупчо. Във всеки окръжен град има театър.
- Тогава вдругиден в дванадесет на обяд пред театъра в Перник ?
- Добре, глупчо.
- Не ме наричай така ! Не съм глупак.
- Разбира се, че не си глупак. Извинявай, много си сладък ! Само че, само два часа. Задължително трябва да се върна до три часа.
- А кой ще те докара ?
- Не се притеснявай ! В селото има един човек който кара такси. Разбрала съм се с него. Чао. Баба и дядо се връщат...
Горките мадежи, още по онези времена не знаели нищо за таксиметровите шофьори. А това е една порода хора, които не се променят с времето. Винаги в тях има една особена наглост, която не винаги е гадна и не винаги е брутална, но не е особено привлекателна. Девойките и по онези времена усещали интуитивно, че не трябва да се доверяват много на случайни таксиметрови шофьори. Но нашата девойка била умна и прагматична. Тя знаела, че е красива и може да върти на пръста си най – малко осемнадесет таксиметрови шофьора едновременно.
И така настъпил набелязания ден. Ден като ден. Слънцето греело, птичките пеели, социалъзмът все повече се развивал. Още малко му оставало да стане най - много развит.
Две таксита спрели почти едноврменно пред пернишкия театър. Не съвсем пред театъра, защото в почти всеки окръжен град в Бългрия , в центъра , има пешеходна зона. Там е забранено за коли. Двете таксита спряли н около сто метра едно от друго. Но младите се намерили много бързо. И започнали да се целуват като обезумели. Това е предимството на младостта. А това предимство е неописуемо и невъзвратимо. Няма по – добро предимство от предимството на младостта. И няма по – добър начин да направиш гадост, когато прецакаш предимството на младостта.
Огледали се двамата млади и седнали в кафенето на голямата сграда , която била нещо като търговски център на града. И започнали да си говорят и да се държат за ръце. И да се целуват. Даже нямало около тях тъжни милиционери, които да ги гледат и да се усмихват. И си говорили, и се държали за ръце, и се целувли... Тогава сексът между млади хора не бил толкова разпростанен, колкото е сега. Не че не го искали. Страшно много го искали. И двамата. Но имало задръжки. И нямало как да стане. Прекарали заедно два щастливи часа и си тръгнали. И се уговорили пак да се видят по същия план.
Само че плановете са едно, а животът е друго. Таксито с девойката катарстрофирало. Шофьорът бил пил. И по времето на социализма шофьорите пиели и карали. Девойката оживяла, но поради някаква травма в гръбначния стълб краката й останали парализирани.
4.

Годините минават, но спомените остават. Никой не може да заличи хубавите спомени. След този случай младежът се променил. Станал доста по – затворен. Родителите му потушили напрежеието. Те си знаели как, защото имало следствие. По времето на развития социализъм винаги имало следствие. И шофьорът на таксито влязъл в затвора. Потушаването било около шума за това кой какъв бил и кой къде бил.
Нашето момче наистина било потресено. До този момент от живота му, не му се било случвало нищо подобно. Преодоляването на такива проблеми и тогава не било лесно, но и не се отличавало с много голяма трудност. В края на краищата животът продължавал. А и имало родители, които да се грижат за твоето благополучие.
И так още десет години. Бащата на младежа сериозно се разболял. Кой знае защо в Българя почти винаги мъжете от семейства на сравнително равна възраст умират първи. Младежът се записал в Софийския универитет – специалност „биология“. Защо биология, никой не разбрал. През времето на записването за следването му той, също като преди това, бил много красив. И родителите му правели всичко възможно той да е добре. Времето променя всичко. Дори и това, което не може да се промени. Например не можеш да промениш пола си. / Тогава не можело. Сега може. / Или не можеш да промениш душата си. Търсиш нещо, което да те направи щастлив, но си окован от границите на нещастието, което е общоприето и общодостъпно. Душата търси себе си, но ти не й даваш възможост да се прояви. Просто я затваряш в омагьосан кръг, защото не можеш да я затвориш в нищо друго. Но това не стига на клетата ти душа. И когато я ограничаваш и подтискаш, тя рано или късно си отмъщава. Въпроса е кога ще го направи и дали ще ти даде шанс да се поправиш. Трудно е с душата. Но понякога единствено душата ти дава шанс да бъдеш щастлив.
След една година следване по специалност „биология“ и след тотално влошаване на здравослонтото състояние на баща му, младежът напуснал Софийския университет. Не питал никой и не казал на никой. Всичките му приятелки от университета били много изненадани и малко огорчени. Все пак младежът имал слава сред жените. Но най – разочарована била майка му. Тя, горката , вече нямала сили да се бори с живота. От една страна – мъжът й, от друга синът й. Било й много трудно. Но не казала нищо лошо на нашия герой. А младежът продължил напред. И колкото и странно да звучи влязъл във ВИТИЗ без връзки. Е , може би го приели, заради болния му баща. Но майка му не се намесила при кандидатстването му.
Във ВИТИЗ било супер по онова време. Хем се учило, хем се купонясвало. Обикновено до зори. Имено там младежът си спечелил прякора „Веселият любовник“. Нещо подобно на оперетата „Веселата вдовица“. Не знам дали сте я гледали. Аз съм я гледал. Нашият герой просто станал неотразим. Всичко му вървяло. И ученето, и любовта. След третата година го забелязали и филмовите продуценти. Тогава не се наричали така, но но аз ще ги наричам така за по – съвременно звучене. Започнали да го канят в епизодични роли. В пресата даже заговорили, че в най – скоро време не му мърда главна роля. И тогава...
Тогава ? Както обикновено се случва тогава, нашият приятел една вечер бил на луд купон. И по времето на социализма в София имало модерни заведения. В едно от тези заведения, тогава ги наричали нощни барове, купонясвали много хора на изкуството и културата. Изкуството и културата били вплетени неразривно по – между си. Особено на купони. На този купон били много интересни хора. Къде млади, къде не толкова млади. Но всички били от изкуството и културата. Тоест познати и близки. Песни, танци, програма... Пиене и пак пиене. Понеже в тогавашните нощни барове се ядяли само ядки. И много по рядко десерти. Нямало мешана скара и пилешки пържоли. Просто не ги сервирали в тогавашните нощни барове.
Нашето момче , което по принцип носело сериозно на пиене, започнало леко да се замайва. Часът минавал два след полунощ. Добре, че били танците. В противен случай героят ни отдавна да бил паднал под масата. Танците изразходват част от поетия алкохол. Но от друга страна те карат пак да поемаш алкохол. Въпросът е в дозировката – и в мярката, разбира се. Кой според вас може да определи мярката на пиещият човек. Самият пиещ човек ли ? Понякога се случва. Според мен рядко. Младежът вече бил на почти двадесет и седем години. В разцвета на силите си. Една застаряваща театрална звезда, с имидж на „сексбомба“ не го оставила на дансинга. Да ви кажа – и по времето на социализма имало звезди с имидж на „сексбомби“. За по – младите - вие да не си мислите, че по времето на социализма сме яли доматите с колчетата !
Някои, очевидци на събътието, твърдят, че между двамата се е провел следния разговор по врем на един бавен танц :
Сексбомбата : - Страхотно танцуваш , младежо. За тебе се носят легенди, че си неотразим. Никоя жена не можела да ти се опре. Вярно ли е ?
Нащият герой : - Ами... Не мисля , че е съвсем вярно. Просто...
Сексбомбата : - Хайде, хайде... Не се оправдавай. Както те гледам няма как да не е вярно. Наистина ли те наричат „Веселия любовник“ ? Защото не си преставал да се смееш по време на... Сещаш се де ! На секс... А вярно ли е , че ще участваш в новия филм на ... – и тя с глава посочила танцуващият наблизо режисьор.
Нашият герой : Ами... Не знам. Това за любовника не е вярно... Мисля , че не. Поне аз... Не знам нищо нито за секса , нито за ролята...
Сексбомбата : Не знаеш ? А аз знам. Не за секса ти, разбира се. За ролята. Вчера той сподели с мен бъдещите си творчески планове. И каза , че мисли да те покани... Ти искаш ли ? – и тя се притиснала много плътно до него. Той усетил тялото й и му станало хубаво. Нали помните – човекът от малък си обичал жените.
Сексбомбата : - Защо не ми отговаряш ? Нещо много си се притиснал до мен. Затова ли ?
Нашият герой : - Не, не... Просто мисля...
Сексбомбата : - Мислиш ? Така ли... – и отвратителният й смях залял целия дансинг. – Горкото момче ! То можело да мисли... Ако не мислиш много - много тази нощ, ще ти уредя ролята. Даже ще играем заедно... И там...
Колко е истински този разговор аз не мога да кажа. Мога да кажа само , че младежът получил ролята. И след филма станал почти звезда.

5.

На погребението на баща му присъствали страшно много хора. Така било на погребенията на артисти и други заслужили личности по времето на социализма. Младежът искрено скърбял за баща си. Но не можел да заплаче. Спомнил си един момент от миналото. Бащата на баща му бил починал. И баща му се прибрал в къщи късно вечерта. Детето , кой знае защо не спяло. Баща му го прегърнал и казал : „Дядо ти умря. „ И проронил една единствена сълза. Детето я видяло по бузта на баща си. А днес, когато баща му бил умрял, детето не било способно да пророни дори една единствена сълза. Церемонията била тягостна... Имало и телевизии, и вестници... Ужас. Майка му се държала. Може би точно заради телевизиите и вестниците. В България след погребение близките хора се събират в къщата на покойника и започват да ядят да пият за „Бог да прости „. Това е много стар български обичай. Може и да е странен, но се изпълнява , независимо дали покойника е богат или беден. На такива сбирки се разказват спомени за починалия. Обяснява се колко добър човек е бил. И колкото и да е странно , по някое време се чува смях, дори се пускат шеги и се разказват смешни истории. В даден момент дори най – близките на починалия започват да си говорят интересни неща и даже да се смеят. И това е прекрасно.
На следващия ден младежът излязъл рано. Просто искал да се разходи . Рано – рано – към осем часа сутринта. Дори в този ранен час няколко човека го разпознали. Понеже били гледали филма. Само че по времето на развития социализъм не спирали хората за автографи ненужно. Имало си места за даване на автографи. На премиера например.
И както се разхождал, се отзовал пред една болница, която и днес се казва ИССУЛ. Младежът не бил на себе си. Било му тъжно и тъпо. Разхождал се безцелно и безпросветно. Не виждал никой и нищо. Не виждал даже себе си. И изведнаж...
- Хей ! Здравей ! Здравей ! Тук съм ! Не ме ли виждаш !
Трудностите в живота никога не са лесни. Трудно е да бъдеш сам в живота. Според класацията на трудностите, това е може би най – голямата трудност. Лесностните са друго нещо. Когато ти е лесно си казваш, че начинът по който живееш е най - правилния. Глупости. Никой нормален човек не си казва това нещо, когато му е лесно. Когато му е лесно, нормалният човек не си казва нищо. Защото тогава почти не разговаря със себе си.
Младежът се обърнал и видял своята любов на живота. Сигурно се сещате коя. И замръзнал, разбира се. Какво е станало в главата му тогава е трудно да се каже. Стоял като препариран, а тя с невероятна ловкост, промъквайки се между хората, се приближавала с инвалидната си количка към него. Още малко.. още няколко метра... Тази майка с дете не може ли да ходи по права линия ! А тази баба, дето е тръгнала на лекар вместо да си отиде направо до г... Ето я. Тя е пред него !
- Здравей ! Аз съм. Не ме ли позна ? – жената била невероятно красива и невероятно усмихната. По усмихната и красива жена няма. И сигурно няма и да има.
Настъпло тъпо, неловко и отвратително мълчание. Младежът гредал като омагьосан жената срещу себе си. И не казвал нищо.
- Аз съм. Здравей ! Отдавна не сме се виждали, но не можеш да не ме помниш ! Спокойно... Всичко е наред. Аз съм добре. Радвам се , че те виждам ! Ти как си ?
Тук автора, тоест аз , го хваща малко срам. Защото и авторът е мъж. И обича красивите жени. А да се отнесеш лошо с една красива жена, не е никак хубаво. Въпрос на възпитание, на усещане или на ... страх.
Младежът се отърсил за миг от вцепнението , обърнал се и побягнал.

6.

Тук тъжната приказка за веселия любвник щеше да свърши. Ама не. Аз така ли свършвам тъжните приказки за весели хора ? Ако приказката беше свършила, къде щяхме да наремим поуката ? В бягството на уплашен младеж ? Или в красотата, която ще спаси света ? Нито бягството, нито красотата имат някакво значение за глобалния свят. Те имат значение единствено за конкретния човешки свят, когато имат значение, разбира се. Така че приказката още няма да свършва.
Жените на определена възраст се прощават с илюзиите си. Мъжете на определена възраст, съответстваща на възрастта на жените, които се прощават с илюзиите си, са все още пикльовци. Доказан световен факт. Друг доказан световен факт е , че мъжете стават отговорни само тогава, когато пораснат. А това се случва бавно и трудно. И аз съм мъж. И аз бях там. Три дена пихме, пяхме ... Извинете. Това е от друга приказка. Ама беше хубаво. И имаше хубави жени. А освен това бях и млад...
Но да се върнем на нашите герои. Успехите идват с успехи. Победите идват с победи. Самочувствието идва с яденето. Борбата прави възможен интелектуалният възход на нацията. Няма значение дали е класическа или свободна борба. Или е борба за място под слънцето. А слънцето е едно и грее за всички ! За всички ли ? Тогава защо едни хора са с повече слънчев тен от другите ?
Младежът не излезнал три дни от къщи. Даже майка му не можела да го накара да направи каквото и да е. Молила го, заплашвала го, позовалала се на светлата памет на баща му ... Всуе. Накрая тя се отказала и извикала психиатър. Личен, къщен психиатър. Не от онези , дето идват с линейка и усмирителни ризи.
Сред двучасов разговор с младежа , психиатърът излязал от стаята, погледнал жената и вдигнал безпомощно ръце.
- Той не иска да говори. Говори само едносрично и не казва нищо. Просто... се е шашнал. Препоръчвам...
- Не ми препоръчвай нищо за сина ми , некадърнико. Разкарай се веднага от къщи. Ще те съсипя, да знаеш. Нищо че си зет на оня... Махай се !
Психиатърът излязъл. И понеже и той се бил шашнал, ненужно според мен, стъпил на криво, паднал по стълбите и си счупил ръката. В тази приказка има много телесни повреди, но аз не съм виновен. Героите сами си правят живота труден. И по този начин затрудняват и автора. Писна ми от толкова злополуки, та даже и от смърт и погребение. Аман от тъга и нещастие. И понеже съм автор, сега ще видите как ще направя от тази приказка една от най – веселите и щастливи приказки, писани някога на тази земя.

7.

В последнте сто и тридесет – сто и четиридесет години медицината напредва непрекъснато. Никой не може да отрече този забележителен напредък. По онова време нашите медици почитали много великата съветска медицинска школа. Вэпреки , че и нашите лекари имали не малко забележителни успехи. На един международен медицински симпозиум един наш професор – неврохирург, останал изключително впечатлен от една демонстрация на американски лекар. Тази демонстрация направо не му излизала от главата. Направо се влюбил в демонстрацията на американеца нашият професор. И направил и невъзможното американецът да бъде поканен у нас и да направи демонстрацията пред нашите лекари. Тогва не се канели лесно американци в Народна република България. Но все пак било малко над средата на осемдесетте години на двайсети век. Перестройката във великия Съветски съюз била в апогея си. Били подписани много договори за съкращаване и унищожаване на ядрени и други опасни оръжия. И съвсем случайно, един виден партиен кадър, от тези които много допринесли за развитието на социализма, влязъл в боница с някакъв здравословен проблем и нашият професор му решил проблема с медицински средства. Другарят от партийните висоти бил много впечатлен и същевременно благодарен на професора. Професорът от своя страна бил умен човек и знаел, че втори шанс няма да му се отдаде. И споделил пред партийното величие идеята си за покана на американския си колега. Величието помислило няколко дни и почти решило любезно да откаже по идеологически съображения, когато внезапно преговорите за подписване на нов договор за намаляване на стратегическите ядрени ракети между СССР и САЩ излезли от задънената улица . Почти било постигнато съгласие по почти всички точки. Оставало да бъдат уточнени някакви технически подробности за инспекциите при унищожаването на ракетите. От друга страна в Москва вятърът духал устойчиво от запад. С него в съветската столица пристигали най – различни представители на науката и културата от западно – европейски страни и представете си, моля ви се – от САЩ. Това го давали всяка вечер по новините. Тогава в главата на партийното величие светнала една позабравена малка зелена лампичка. Другарят даже мислел, че тази лампичка отдавна е изгоряла и в главата му са останали само червени лампички. Позамислил се за същността на перестройката и перспективите пред развитието й на наша почва. Мислил дълго – почти цяла нощ. На сутринта се обадил по червения телефон от кабиета си на професора и дал зелена светлина за поканата на американския лекар.
Как американецът се съгласил да дойде у нас не е много ясно. Сигурно помогнала и добрата репутация на българския професор. Методът на лечение на американецът бил направо революционен. В гръбначния стълб на обездвижени по различни причини хора се слагали миниатюрни пластинки, които подавали слаби електрически сигнали до главния мозък. В резултат на подадените сигнали мозъкът започвал да подава команди към обездвижените части от тялото. И се случвало най – неочаквано, например човек с парализирани крайници, да започне дори да ходи. И постепенно, с времето, съвсем да оздравее. Разбира се, изследванията били теоретично напълно обосновани. Дори били проведени опити с различни животни и забележете – само на един единствен човек било приложено лечението . Човекът бележел значително подобрение и дори вече ходел с патерици. А преди операцията бил напълно неподвижен, с парализирани крайници вследствие от катастрофа. Забравих да спомена , че американският лекар работил и около десетина години в НАСА.
Оттук нататък, мили мои деца, по – умничките от вас ще се досетят, че в България лечението било приложено на една прекрасна млада жена, която от години била прикована към инвалидния стол. Тя се оказала най – подходяща за краткото време, през което американецът бил в България. Естествено тази жена трябва да е много благодарна и на партийното величие, което направило всичко по партийните си сили операцията да се състои, независимо от протестите на половината лекарско съсловие, което било категорично против революционните методи в медицината. Добре, че тези лекари не живеели в края на деветнадесети век. Ако живеели тогава, нищо чудно и до днес човечеството да не познава нито пенецилина, нито останалите антибиотиците, нито трансплантацията на органи.

8.

И понеже ви обещах щастие и веселие – ето го. Нашият главен герой престоял две седмици в къщи, без въобще да излиза. Не говорил с никой. Все пак хапвал нещо и пил вода, иначе... И изведнаж нещо го ударило по главата. Образно казано, разбира се. В първи ден на третата седмица той станал и излязъл от къщи. Да не говорим колко хора го търсили през времето, когато бил сам със себе си. Замалко щял да провали първите снимки от новия филм. Къде отишъл младежът ? Трудно е да се отговори на този въпрос. Във всеки случай не отишъл нито във ВИТИЗ, нито на снимки. Аз обаче знам къде е отишъл. Отишъл в Перник и цял ден седял в кафенето, където били последно със знаете кого. Или по – точно коя. И изпил осем кафета. Което не е хубаво. Дори за млад човек. И пиейки кафе след кафе, ставал все по – весел. Накрая дори започнал да се смее сам, без причина. Когато смехът му станал неконтролируем, сервитьорката повикала милиция. Милиционерите били тъжни, но много любезни. И придружили младежа до рейса за София. Качили го на рейса и се оттеглили с чувство за добре изпълнен дълг. Не знам дали познавате пътя от Перник до София. Много е кофти. Минава се покрай Владая и има страхотни задръствания. Точно преди Владая колоната с коли се влачи неописуемо. И понеже превозните средства често спират, младежът отишъл при шофьора, казал че му се пикае и го помолил да отвори вратата. Щял да с изпикае за около минута, нали бил млад, и щял буквално да настигне рейса .... Горкият шофьор. Отворил му вратата и младежът слязъл. И вместо да се изпикае се юрнал направо в дерето. Побягнал надолу, паднал, затъркалял се и продължил да се търкаля. Малко преди да стигне до реката се спрял в едно дърво. Ударил се , но не било фатално. Изправил се някак , вдигнал ръце нагоре и изкрещял нещо. После тръгнал към реката, нагазил в нея и решил , че ще стигне до София единствено и само следвайки реката. И стигнал. Само че, като се прибрал в къщи, дори родната му майка трудно го познала.

9.

Ако не ви е смешно аз не съм виновен. Замаях се от много щастие, така че не можах да го докарам на много смях. Както и да е. Изминали още две години. Младият мъж се провалил окончателно в киното. Но завършил ВИТИЗ, все пак. И го изпратили по разпределение в Ямболския театър. Започнал да репетира първата си пиеса. Всичко вървяло нормално. Режисьорът повече пиел, отколкото изисквал, текста не бил кой знае колко труден, а пиесата бил хубава. Целият град чакал премиерата. Нашият герой, като новопристигнало момче от София, играел главната роля. Вече почти се бил отърсил от негативните явления в живота му. Майка му , поради близки връзки с пхихиатри, направила така , че да не му издадат жълта книжка. И така момчето стъпило горе – долу на краката си. И заживяло почти нов живот. Дните на репетициите минавали почти напрегнато, но не съвсем. Вече оставали два дни до премиерата. Режисьорът почти спрял да пие. Само сутрин и обед по две водки. За вечерите не казваме нищо. Доизкусурявали последните подробности. Осветление, движението на въжетата на сценичния декор, озвучаването, единият високоговорител, кой знае защо не искал да работи...
Дългоочакваният ден настъпил. Всички били в театъра още от сутринта. Целият град говорил само за премиерата. И изведнаж... Една от статистките пропаднала на едно от стъпалата, водещи към сцената и си счупила крака. Гадно си го счупила. Тя била статистка от последната сцена, когато три момичета се втурват към главния герой , прегръщат го, започват да танцуват около него, в един момент започват да се смеят и го закачат на едно почти невидимо въже , той полита нагоре , разперва ръце и запява песента за вечната любов.
Липсата на статистката малко след обяда, почти вбесила режисьора. Вместо да изпие още една водка, той седнал на стълбите към сцената, където момичето паднало и се хванал за главата. Без третата статиска всичко се проваляло. По едно време му хрумнало той да изиграе третата статиска, но бързо се отказал. Трявало обезателно да се намери човек... А откъде ? В този момент някой го извикал по име. Режисьорът се сепнал, слязъл внимателно по стъпалата и видял бай Панчо портиера, който неистово ръкомахал и крещял името му.
- Кажи бе,Панчо ! Какво има ?
- Ще ти кажа , ама ти бързо ела ! Ела веднага ! Намерих ти актриса ! Идвай, че ще я изпуснем...
И бай Панчо почти се затичал към изхода на театъра, въпреки че тежал не по малко от сто и двадесет килограма. Режисьорът почти се затичал след него. Когато стигнали изхода бай Панчо връхлетял върху една жена и направо я смазал, тъй като паднал върху нея. След няколко минути на паника се оказало , че на жената нищо и няма. И на бай Панчо също нищо му нямало. Само дето бил малко уплашен. А режисьора , освен че си мислел за водка, си мислел, че отдавна не бил виждал толкова красива жена. След още няколко минути тримата вече разговаряли.
- Каза ми, че е играла в тази пиеса в Перник. – ръкомахал бай Панчо – Всичко знае от пиесата. Там играела в някакъв самодеен театър... Тук била при леля си... Разбрала за инцидента...
- Чакай, чакай... всичко знае от пиесата ли ? А ако не знае как да го върже за въжето... – ръкомахал режисьора.
- Ми откъде да знае. В Перник може да са го връзвали за панделки... – продължавал да обяснавя бай Панчо. Той много горял в пиесата и искрен се надявал на страхотна премиера. – И да нямат нашата уникална въжеповдигачка...
- А ако не знае откъде да подходи точно в последната сцена ? И се обърка и се смотат трите кикимори ? ... - продължавал да ръкомаха режисьора...
- Може ли малко тишина ? – една усмихната и красива жена се опитала да вкара ред в суматохата. Като не успяла от първия път взела една празна стъклена бутилка от помещението на портиера и я счупила в пода.
Настъпила напоителна тишина. Тогава жената настъпила напред и нежно се усмихнала.
- Здравейте... как сте ?
Отговорът бил мълчание.
- Ако сте добре да си ходя...
Отговорът бил стенание.
- Я, май сте се оправили ? Преди малко не ми изглеждахте никак добре.
Този път режисьора за пръв път през днешния ден благодарил тихо на Господа, че бил изпил само една водка. – Другарке... Другарке, само вие сте ни спасението. Елате с мен, ако обичате на сцената, за да поговори. Мисля, че вие може да се справите...
Какво са си говорили режисьорът и другарката, този път дори и аз не знам. Както и да е. Дошло време за премиера. Половината град бил в театъра и около него. Все пак един театър не събира цял град. Точно в деветнадесет часа завесата се отворила и започнала една прекрасна постановка на една прекрасна пиеса. Публиката следяла развитието на действието със затаен дъх. Режисьорът трескаво се потял зад сцената и се молел само за една малка водка. Ама нямало. Главният герой почти уверено се спрявал с предизвикателствата и по аплодисментите на публиката съдел, че този път може би ще се случи нещо хубаво... И бил прав ! Бай Панчо – портиера гледал зад завесата на ложата за официални гости, понеже тази вечер нямало официални гости. И направо треперел от вълнение. Всичко вървяло към кулминацията ! Наближавала последната сцена – онази с трите девойки, танца, въжето към небето и песента за вечната любов...
Всичко бил готово. Главният герой разклатил главата си зад кулисите. Свил юмруци , затворил очи в стремежа си да се концентрира и си помислил : „Боже ! Дали ще е хубаво ! Трябва да е хубаво ! Боже, дано да е хубаво като онзи следобед , когато ядохме пасти и пихме боза ...“ И полетял към сцената! Музиката бавно и постепенно започнала да набира сила. Осветлението придобивало нюанси на загадъчност и на феерия едновременно. От покрива на сцената захвърчали странни книжно – сребърно – приличащи на цветя и подхващани от изкуствения вятър фантасмагории. Дори пред артиста паднали и няколко истински цветя. От бай Панчо.
Героят разперил ръце и казал :
- Готов съм да полетя ! Ако тя наистина ме обича, ще дойде с мен! ...И ще намерим заедно щастието, което ни убягваше толкова много години.
В този момент влетели трите самодиви в унгарски народни носии. Защо в унгарски – питайте режисьора. Те трябвало да го го обградят, да затанцуват покрай него и да го закачат за невидимото въже. И той да полети сам нагоре, без любовта на живота си, която явно е решила, че точно тази вечер няма да се разкарва до сцената на Ямболския театър. И завесата да падне. Да , ама не.
Той отворил очи и погледвал танцуващите около него жени. Гледал... Гледал... Ако не бил адреналина щял просто да падне. Затворил очи и помислил, че светът ще свърши, преди да е започнал. Тя танцувала около него в някаква странна народна носия. Тя... Абсолютно Тя ! Музиката гърмяла ! Светлините се блъскали помежду си и създавали една невъбразимо отблъскваща какафония... И изведнаж. Станало тъмно. Музиката спряла. Първоначално се появила синята светлина. След нея и червената. Но някак много приглушени. Музиката сякаш се родила от нищото. Нежна, постепенно усилваща се, завладяваща и ненатрапчива... Трите девойки приближили до главния герой и съвсем дискретно го закачили за въжето. Той я погледнал в очите и очите му изразявали това, което никога през тези толкова много и толкова дълги години не бил й казал. Гледал я и имал чувството че пораства ! Че става много, много голям. Почти като великан. Или като мъж. Хванал ръцете й и ги целунал последователно – първо дясната, после лявата. После я прегърнал и тихо попитал : „Готова ли си ?“ Получил едва доловим отговор : „Да, любов моя !“ Повдигнал я като перце и двамата полетели над сцената. Той заплакал. Притиснал я до себе си, за да не я изпусне и изкрещял : „Обичам те ! „ После съвсем нежно я целунал. Ама я целунал истински. Публиката вече била станала на крака и крещяла, и аплодирала неистово. Режисьорът се чешел по оредялата си коса и повтарял : „ Не беше така. Трябваше да полети сам, за да покаже на всички, че любовта е утопия ... Ама нищо. Получи се. Искам шампанско !“ А бай Панчо портиера бършел сълзи зад завесата на ложата за официални гости и си мислел : „Добре че нашата въжеповдигачка е уникална !“
Искате ли една боза и една паста ? А може би две. От осем и от двадесет и една стотинки ?