автор: severianin

Tertium non datur*

Студено е.
Крайпътните дървета
протягат клоните си заскрежени,
в небето рахитично слънце свети.
Вървим напред.
Животът е движение.

И аз вървя.
По общата пътека
пристъпвам с моя тежък кръст на рамо.
Не съм Иисус – с подобен кръст е всеки,
еднаква е житейската ни драма.

Еднакво ни боли и ни убива,
и не зарастват раните с години,
а трябва да ги носим.
И не бива
дори за миг да спрем да си починем.

Студено е.
Снегът скрежи косите,
пищят в ушите люти снеговеи.
Излишно е да чукам по вратите –
светът е свят от скитници-евреи,

светът открай-докрай е Палестина,
и всеки път е Виа Долороса.
Вървя!
Проправям през снега пъртина
и своя кръст на рамото си нося,

и ме очаква моята Голгота,
и не една – Голготи има много,
от хиляди Голготи е животът...

Бих спрял да се постопля, но не мога.

Не мога ли?
Защо пък да не мога?
Ще пламне сухото дърво на кръста
и върху този еретичен огън
ще сгрея вкочанените си пръсти.

И друг ще хвърли кръста си след мене,
ще го последват десетина още –
в огньовете е нашето спасение
от призрака на ледените нощи.

И не в полето – тук, насред площада,
от купчините кръстове високи
ще пламнат към небето ярки клади...

Но кладите са още по-жестоки!

Студено е, убийствено студено,
а кръстът разранява раменете.
Вървим напред.
Животът е движение.
В небето инфантилно слънце свети.

И аз вървя!
Проправям си пъртина
към оня стръмен хълм, за мен наречен –
под палещия зной на Палестина
или на полюса сред мрака вечен.

Вървя, понесъл своя кръст, не спирам,
доволен, че съм отличен с награда:
да избера как искам да умирам –
разпънат или изгорен на клада.

____________

* Tertium non datur – трето не е дадено, трето няма, едно от двете.