автор: inspired

Стамен лежеше по гръб
в самотната си стая и разсъждаваше върху простотиите на съседите си. Вече половин година живееше в това общежитие и не можеше да му свикне. Комшията отдясно беше откровен селяндур. С просташкото му държание и дъха на устата му в асансьора почти беше свикнал, но не беше допускал, че този тип, само два месеца след започване на обучението си, ще тури на балкончето си бидон с кисело зеле. Дали защото канелката капеше, или при претакането оня не забърсваше пръските по мозайката, или от просто внушение, но на Стамен непрекъснато му вонеше на вкиснало. И му се гадеше от миризмата.

Със студентките отляво вече беше се примирил. Толкова бяха елементарни и двете в образ и подобие, че мисълта му да завърже с тях някакъв разговор или лек флирт го изпълваше с неочакван срам от самия него и уважаваното му статукво на хабилитиран доктор на филологическите науки. Елементарна музика до късно през нощта, едни и същи лафчета и клюки, но поне всичко беше в известни граници, не миришеше на лошо и не дразнеше толкова. Но изглежда, в тези момичета имаше и някакви атавистични остатъци от провинциална стеснителност, и след като им направи сериозна забележка, те станаха забележимо по-тихи и след полунощ Стамен можеше да си почива така, че на другия ден да работи ползотворно върху докторската си дисертация.

Стамен беше слаб и смугъл мъж в зряла възраст, с голяма глава, космати вежди и изпъкнало чело, на чийто ум се възхищаваха не само колегите му и студентите, но и далеч зад граница. Но поради скромността на характера си не беше забогатял от това и бе принуден да живее в студентско общежитие. Жената на Стамен от няколко месеца гледаше болни родители в друг град и той живееше сам като отшелник през това време. Не че това му тежеше. Имаше толкова много планирана работа, която поглъщаше енергията му, че нямаше време да мисли нито за хобито си, нито жени, нито за каквито й да е отклонения. Хранеше се с най-евтините храни и полуфабрикати, не готвеше, носеше най-необходимите и прости дрехи, които переше сам, ходеше само пеша, което беше и единственото му удоволствие, като прибавим и някоя хубава стара или нова книга. Въображението му беше така тренирано, че всяка появила се мечта или чувство за нещо различно от това, което работеше, моментално се преобразуваше в строго определен ред от въпроси, идеи и хипотези, свързани с конкретната му тема на изследвания. Стамен беше повече работохолик от който и да е друг в неговото положение и съдба.

Но въпреки цялата си заетост и откъснатост от външния свят, той все още не можеше да се примири със съседката над него. Имаше нещо драстично нахално в поведението й, нещо нагло и подигравателно, което с всеки изминат ден и нощ все повече го тормозеше. На няколко пъти, след като балконът му бе обсипван отгоре с изрязани нокти, изплюти обелки от семки или пепел от цигари, надвесил се опасно с гръб на перилата, той се опитваше да зърне ужасната твар над него, за да си поговори с нея, но сякаш тя нарочно се прибираше в стаята си и се спотайваше там. Стамен се прокашляше, подвикваше: „Ало, извинете, може ли за малко!”, бореше се с чувството да й се разкрещи и дори да се качи горе и да й потропа на вратата, но все нещо, деликатно или страхливо, дълбоко скрито в него, го възпираше. Стамен се въртеше през нощта, когато отгоре леглото се разтрисаше, слушаше охканията, стоновете и виковете на наслада, тласъците на пружиненото легло над тавана му, шляпането на босите крака, пускането на тоалетната, шумът от душа, продължил с часове и всичко пак отначало така до сутринта. На сутринта събираше гнусливо падналите на балкона му остатъци от предишната нощ, премиташе, измиваше, наплискваше си очите, пиеше кафето и сядаше да работи. Но все по-често в съзнанието му се очертаваше гадният образ на комшийката, гнусната дебела твар, съдейки по тежките удари на пружината и гърления й глас, със сплъстени дълги коси и огромна червисана уста, с подпухнали пръсти, обкичени със златни пръстени и гривни по ръцете, чийто странно нежен звън понякога долиташе разсипан отгоре. Стамен душеше легнал по гръб в леглото, сякаш доловил потта на чудовището от горния етаж, и му идеше да вземе големия касапски нож от шкафчето и да заколи свинята над него, която така го потискаше. Беше я намразил до дъното на кротката си и възпитана душа, така, както бе мразил и дебелата си учителка по физическо от началния клас, която му се подиграваше пред всички за тялото му на скелет.

В такива дни, когато присъствието на съседката от горния етаж ставаше непоносимо, той отваряше албумите си с актови снимки, закупени от чужбина, и се наслаждаваше на красотата и чистотата на полуголите женски форми. От полутъмните ъгли на фотографиите струеше нежна еротика и усещане за изкуство, фантазията му работеше и работеше и той чувстваше как хармонията и красотата, към която винаги се бе стремил, се завръща щастливо в душата му.

В такива мигове, сякаш заради него, на горния етаж ставаше необичайно тихо, зелето на комшията не миришеше отвратително и от съседния апартамент долиташе успокояваща музика. Студентките долу в градинката мълчаливо гледаха изгрева и не говореха на ужасния си провинциален диалект. Стамен винаги се бе учудвал как може такива, на пръв поглед толкова фини и нежни същества, и то студенти, да имат такава ниска култура на говор и познание. В момента, в който те си отваряха устата и казваха нещо, диалектните им и груби, понякога откровено цинични изрази, го смайваха с тяхната естествена простащина и той отчаян се питаше дали целият му труд, който влагаше ежедневно за усъвършенстване на стила и езика на хората, не беше безсмислен. Сякаш светът около него беше една ужасна и безкрайна провинция, която жужеше, крещеше, говореше и се смееше без правила и чувство на мярка и само светът на книгите и изкуството носеше божествената светлина на чистота и изящност. Тогава, смирен, той отваряше любимите си автори и потъваше в тях като невинно дете, нетърпеливо да открие красотата на света, която го заобикаля, но която не всеки можеше да види.

В една такава съботна утрин, той не усети как слезе да си купи малко обикновен хляб, сирене и лук, за да нахрани тялото, на което не обръщаше внимание. Кимна на портиера, когато влизаше обратно и по навик застана пред асансьора без да се оглежда. Вратата се отвори и той влезе вътре. Внезапно един лек, странно познат звън, погали ухото му и той се сепна.

Момичето срещу него се различаваше от всички, които беше виждал досега. Русата й коса, напълно естествена и небоядисана, падаше чак до стегнатата й талия, кожените й черни дрехи и леките мокасини на малките й стъпала, чисто изрязаните нокти на ръцете й без капчица следа от лак и всичко онова, което Стамен видя мигновено под нивото на наведената си замислена глава и усети миризмата на потръпващите й от младостта нетърпеливи бедра и топлината на гърдите й в тясната площадка на асансьора. Стамен почувства наблюдаващите го внимателно сини очи и вдигна глава, внезапна тръпка мина през тялото му от неочакваната красота на лицето й и той, без да усети как стана това, се изчерви до корена на оредяващата си коса. Момичето го гледаше смело и втренчено, както могат да гледат само младите момичета, упорито и все по-насмешливо, както му се струваше. Той знаеше силата на внезапната красота, беше я усещал като млад, беше чел прекалено много за нея, бе я наблюдавал тайно от ъглите на невзрачната си външност в коридорите на университета, в тъмните зали на киносалоните и воайорските алеи на лятото, и ето сега, когато се бе озовал в тясното й пространство, почти допрял се до нея, нямаше сили да я приеме и да й се отдаде. Той инстинктивно почувства, че за да се овладее трябва да намери нейното слабо място, нейната дисхармония, повърхностност, елементарност, лошо възпитание, нейният скрит демон и чудовищна виновност на обикновена жена, макар и толкова красива, ала не можеше! Енергията, която излъчваше момичето, определено бе по-силна от неговата и той й се подчини. Асансьорът бавно вървеше към небето, той дори не забеляза, че бе забравил да натисне копчето на етажа си. Отново инстинктивно почувства, че трябва да я заговори, да чуе гласът й, може би груб и селски като на повечето живеещи тук, да я снизи във въображението си и в реалността й, да я превърне в обикновена и жалка провинциалистка. Момичето сякаш разбра и внезапно Стамен чу спокойния й и овладян, без капка диалект, леко гърлен, но учтив глас:

– Извинете, господине, не се ли познаваме?

Стамен завъртя глава, гласът му беше изчезнал, а езикът изтръпнал, и той почувства, че ще се изложи, ако проговори. Но все пак се овладя и отговори кратко.

– Не!

Една тънка миризма на евтин стар лук се прокрадна от торбичката му в асансьора и Стамен се почувства като селяндур. Той продължаваше да гледа момичето в очите и се усмихваше изкуствено с ясното съзнание, че е смешен и жалък аутсайдер. Сети се за комшията си със зелето, и разбра, че бяха си разменили местата.

Слава богу, най-сетне стигнаха. Във внезапен пристъп на кавалерство той отвори вратата на асансьора, мина отпред и я задържа, докато тя излезе и чак сега забеляза, че в походката й има осанка, една изящност и красота, една лекота и плавност, и смиреност, която има само в словото и багрите на големите майстори. Най-после бе намерил реалния образ на мечтите си, които беше крил в старите актови албуми, в тъмните ъгли на въображението си и под филмовите плакати на стените на мизерната си квартирка.

– Приятен ден! – изтръгна се неволно от гърдите му.

– Приятен ден, господин Професоре!

Тя направи няколко крачки и спря до третата врата вляво от асансьора. Бръкна в кожената чантичка и извади връзка с ключове, отключи и без да се обърне повече, влезе. Един лек и нежен, отнякъде познат му звън достигна до съзнанието му.

„Същата стая, както и при мен”, неволно констатира той.
После изведнъж се смрази. Беше познал музиката, която издаваха гривните на ръцете й. Бавно се обърна и погледна номера на етажа, изписан с черен спрей над асансьора.

Беше точно един етаж над неговия.