автор: filantrop

Мигове насищат празнините в мене.
Кроткият им повик търси друго време.
Никнат от дълбоко стръкчета зелени
и полянка светла ширва се във мене.

Новото израства... дъх да си поеме
в многото посоки тръгнали след мене.
Виждам и не виждам сякаш се редуват.
Грохота на празник, делникът насища.

Щом дивото зове,зовът опитомява,
а с навика расте и жито,но и плява,
и в тия две ръце,отрудени остава,
на дирята брега-за следваща основа.