Защо ли си спомням старата гъркиня
от детството, в ленивия следобед,
докато вкусвам от гърдите ти смокинови
и пред гледците всичко се заобля,
и става бяло, бяло, бяло...
по-бяло, от неначенат лист в тетрадка,
а докато пиша върху бялото ти тяло,
аз виждам гъркинята и бялото й сладко,
една лъжичка само от което
засищаше тогавашния глад за сладост,
по свода на небцето ми полепваше
една необяснима, не момчешка радост,
докато хапвахме лениво и много бавно,
едва докосвахме с език, отпивахме
вода и разговорът си течеше равно,
а часовете неусетно се преливаха...
Защо ли си спомням старата гъркиня
и сладкото й в днешния следобед,
докато скитах посред бялата пустиня
и нямах желание да я избродя?