автор: perun

Дървото съхне откъм корена –
в короната му вече птици не гнездят.
Напомнят клоните на длан отворена
и с вейки гордото небе бодат…

Минават покрай него много хора.
Но кой протегнатата му ръка да види?
И петимно върхар да залеси в простора,
то в хаоса зелен тежи като обида.

На бури грозни и ветрища устояло,
погубва го целувката на дървояда.
Ще има ли покой за грохналото тяло?
Все тъй ли от любов ще страда?

Възползвало се от изконното си право
/без ритуалите на свидно тържество/,
ще умре на корена си – право!...
За гад отбрана – доживотно пиршество!

* * *

Корубата му празна рупор е за вопли
и аз – с моливче дървено в ръка –
се силя върху листа бял да ги разчопля...
Без някой да е молил за това.