автор: Mia2442

- Гостите Ви пристигнаха, милейди! - икономът учтиво пропусна пред себе си двете дами.

Първата беше момиче на 18 години, красиво и свежо с младостта на своите 18 пролети. Излъчваше жизненост, вяра и крехкост, а в зелените й очи се криеха капки смях, сякаш всеки момент щеше звънливо да се разсмее.

Втората гостенка беше в онази трудно определима възраст между 40 и 50, когато многото пролети издайнически надничат от фините бръчици. Излъчваше самоувереност и стил. Гледаше прямо с интелигентни, зелени очи, в които се четеше разбиране, мъдрост и може би съвсем малко тъга. Беше облечена елегантно и мислено я нарекох”Директорката”. Не исках да влагам ирония - просто приличаше на делова жена - управител на голяма корпорация или нещо подобно.

- Заповядайте в градината! - обърнах се аз към гостенките. - Благодаря ви, че успяхте да дойдете! Толкова отдавна исках да се срещна с вас!

Градината беше огромна морава, огряна от слънце. Нежното зелено на тревата се преливаше в млечно-синьото небе. Огромни разноцветни пеперуди летяха празнично наоколо. По дърветата чуруликаха птици и ухаеше на теменужки. Под стария орех имаше маса с белоснежна покривка и точно там поканих двете гостенки да седнат. Икономът им сервира чай в изящни порцеланови чаши.
Междувременно пристигнаха и следващите гости - икономът ги въведе мълчаливо. Тях аз чаках с най-голямо нетърпение - някак си ми бяха най-неясни и загадъчни. Първата от двете дами, или по-редно е да кажа, третата от моите гостенки по реда на пристигане, беше около 30 годишна, семпло, но стилно облечена, с очила и с някаква скрита тъга в зелените й очи. Но излъчваше ерудиция и я нарекох „Лекарката”. Четвъртата дама беше около 35-40 годишна, изглеждаше уморена, объркана, а зелените очи гледаха леко отнесено -„Писателка”- определих я аз.

- Признателна съм ви, че дойдохте! Надявам се ще харесате моя чай!- настаних ги аз на масата и отидох да посрещна последните си две гостенки.Те влязоха една след друга - петата беше 25 годишно момиче в напреднала бременност и имаше доста измъчен вид, а последната ми гостенка беше около 45, цялата в черно и скръбта струеше от нея.

- Радвам се, че сме заедно - усмихнах им се съчувствено и ги настаних около масата.

На масата вече цареше неловко мълчание, нарушавано само от почукването на чаените лъжички, нервно разбъркващи захарта в чашите.

- E, мисля, че вече сме всички и можете да се представите една на друга! – подканих ги аз.
- Името ми е Миа!
- Приятно ми е – Миа!
- Приятелите ме наричат Миа!
- Казвайте ми Миа!

Дамите изрекоха това почти едновременно, а после се спогледаха учудено. Момичето се разсмя, Директорката поклати скептично глава, а Дамата в черно само тъжно се усмихна. Първа, обаче, се окопити Писателката:

- Аха, ние сме в някакъв сън на героинята.

- Не е задължително - възрази й Лекарката – квантовата физика твърди, че минало, настояще и бъдеще се случват едновременно и при някакво огъване на време-пространството през така наречените червиеви дупки е възможно да се срещнат минали Азове.
- И бъдещи, и бъдещи Азове – допълни Директорката, като почука авторитетно с лъжичката си, сякаш се намираше на заседание.

- Това е невъзможно! – каза Момичето. – Вие всички сте луди май!

- Спокойно, спокойно, моето момиче – погледна я със симпатия Писателката – по твое време, нещата бяха други и времето имаше само една посока – от минало към бъдеще. Но сега времената са други – нали разбираш! – намигна й Писателката и се разсмя.

- Как, да не искате да кажете, че ще стана такава досадница? – Момичето хвърли поглед към Директорката и се изчерви.

- И това не е задължително – намеси се Лекарката – това е една от възможностите. Но ти всеки ден правиш различни избори, а те те моделират. И водят към различни пътеки.

- Но как да разбера кой е правилният избор? – Момичето звучеше почти нещастно.

- Де да знаех и аз! – намеси се Дамата в черно.

- Хаха – няма правилен избор - ами зависи къде искаш да стигнеш и дали си готова да си платиш цената! – пак взе думата Писателката, която явно беше във вихъра си и се чувстваше комфортно.

- Моля, моля – без обиди! – някак късно се засегна Директорката.

- Момичета, момичета – намесих се аз – нека се върнем на причината за нашата среща. Искам да задам на всички ви един въпрос, един единствен въпрос. Моля ви, важно е да знам вашите отговори – помислете добре и имайте предвид, че нямаме много време!

- Нямаме, нямаме време – като ехо повтори Директорката и започна припряно да пие чая си – какво става с това дяволско време? Никога не ми стига – оперативки, заседания, делови срещи, само преспивам няколко часа и на другия ден – пак същото! Дори не виждам дъщеря си – нямам време за никого и за нищо! И времето се забързва, забързва – дааа, знам за резонанса на Шуман, но все пак, едно време не беше така...

- Май нямаш време и за себе си! – подхвърли тихо Дамата в черно. А после почти на себе си продължи – За първи път разбрах какво е да нямаш време, когато майка ми умираше от рак – как с копнеж гледаше небето през прозореца, но не можеше да се изправи в леглото – хранех я като бебе с лъжичка и се молех за още малко време. Само че – накрая – май тя не го искаше вече...

- Знам за какво говориш – гласът на Лекарката потреперваше – по това време дори ми се искаше да се откажа от професията си – какъв е смисълът да помагаш на другите, а да гледаш безсилно как собствената ти майка умира и ти нищо не можеш да направиш...

- Така и не събрах сили да опиша как ме молеше да й помогна да свършат мъките й – каза Писателката – Предпочетох да се скрия в един измислен и щастлив свят! Но пък може би сега е време да благодаря на Момичето – когато губех пътя и себе си, винаги се връщах към това слънчево и цялостно Момиче на осемнайсет и някак си намирах опорни точки да продължа!

- Ехе, аз пък имам доволно много време – замечтано каза Момичето. – А когато стана известна писателка или лекарка, сигурно ще бъда много щастлива!

- Хей, хей – нетърпеливо я прекъсна Писателката – ама защо си мислиш, че щастието е някаква стая, в която трябва да влезеш? Там няма нищо – повярвай ми! Смяташ ли, че сега, когато съм известна, съм по-щастлива – нищо подобно! Славата е такъв мираж, който се разтапя като сладолед на слънце...А щастието е в теб и само в теб – така че, започвай да осъзнаваш колко си щастлива още сега, моето момиче!

- Тя е права – додаде Лекарката – никаква кариера не може да те направи щастлива, ако ти не решиш да си щастлива!

- Или ако няма с кого да споделиш щастието си – включи се и Дамата в черно.

- Дрън, дрън – избухна Директорката – така ми е писнало от тези клишета за позитивното мислене - ,, Няма проблеми, има възможности,, - Ако аз имам проблем, значи имам проблем и точка. Запретвам ръкави и го решавам! Ама вие явно наистина имате много време, та го губите с разни абстракции и глупости! Щастлив съм, не съм щастлив – щом си жив и дишаш, и ходиш на работа – значи всичко е наред! Какво има да се измъчвате с разни тъпи въпроси – най много да се депресирате допълнително! Живейте просто!

В този момент, бременното Момиче, което досега не беше проговорило, а само поглаждаше наедрелия си корем, се наведе напред и усмихнато каза:

- А може би истината е в...

Всички погледи се втренчиха не в нея, а в корема й, където се криеше обещание за живот. И, може би, безсмъртие...
Но тя така и не успя да довърши, защото точно в този момент влезе Икономът и безапелационно заяви:

- Дами, времето ви изтече! Милейди, партито свърши! Нека гостенките ви да се отправят към изхода – аз ще ги придружа!

Тонът му не търпеше възражение и дамите трескаво заставаха – само Писателката се опита да възроптае:
- Ама как така – домакинята искаше да ни зададе въпрос! Не можем да си тръгнем, преди да сме разбрали въпроса!

Икономът я изгледа настойчиво и красноречиво и тя млъкна, като се присъедини към излизащата група.

- Няма значение. Това беше един хубав сън, нали, Миа! – промърморих си аз, като хвърлих един прощален поглед към моравата и стария орех.

Макар че, там - на масата под ореха - все още се белееха шест порцеланови чашки за чай.

Празни...


*Разказът е селектиран в конкурса "Копнеж за къси фантастични разкази" и публикуван в списание "Обекти" - брой октомври 2012г.