автор: redrose

Вървях по дългия болничен коридор, а токчетата на обувките ми отчетливо отекваха в тишината на ранния следобед. Мозайката току - що беше измита и навсякъде миришеше на дезинфекционен препарат.
Разминах се с една медицинска сестра, която носеше поставка, върху която бяха наредени няколко епруветки. Тя ми хвърли кратък, изпълнен с любопитство поглед и продължи по коридора. Усещах как сълзите се стичат по лицето ми, знаех, че гримът ми се е размазал, но в момента абсолютно нищо не ме интересуваше.
Стигнах до стая №7 и спрях пред вратата. Протегнах ръка да почукам, но секунда по-късно се отказах. Направих няколко крачки назад и застанах до прозореца, като погледът ми разсеяно се зарея в движението на града долу. “Хайде, стегни се – започнах да си повтарям - просто се стегни. Трябва да влезеш. Така или иначе нищо няма да се промени. Скоро всичко ще свърши”.
През изминалия месец това се случваше при всяко мое идване в болницата. Стараех се да отдалеча срещата, макар и с няколко минути, като се надявах това поне малко да намали болката. Но тя така и не намаляваше. Усещах я дълбоко в себе си като една огромна пареща вълна, която на моменти дори не ми даваше възможността да дишам.
Поех си дълбоко въздух и отново се загледах навън. За няколко месеца животът ми се беше променил. Коренно. Понякога дори ми се струваше, че не знам къде се намирам. Искаше ми се просто да избягам и когато се върна отново, всичко да бъде както преди…
Спомних си първия път, когато дойдох тук. Бях с майка и баба. Беше изминала една седмица, откакто го бяха приели в болницата, а преди това не бях го виждала почти шест месеца. Предупредиха ме предварително, че промяната е шокираща, но въпреки всичко се оказах неподготвена. Близо петнадесет минути стоях, облегната на вратата и наблюдавах всичко сякаш на забавен кадър. Видях как баба извади от синия найлонов плик чиста пижама и бял потник. Сложи ги на леглото до него, а после започна да вади от прозрачната торбичка портокалите и лимоните, които бяхме купили на път за болницата. Отвори нощното шкафче и внимателно нареди всичко вътре. Забелязах, че ръцете й треперят, но изражението на лицето й не се промени. Гледах как майка, седнала на края на леглото, разряза с джобно ножче огромна жълта ябълка, старателно обели парчетата и пъхна едно малко късче между пресъхналите му устни. Той започна бавно да дъвче, а после мъчително преглътна. Видях усилието, с което го направи. А толкова обичаше ябълки…
Събрах сили, бавно се приближих до леглото и след толкова време най–после го видях. Дядо. Или по-точно това, което беше останало от него… Лежеше сред завивките - пожълтял, сбръчкан, смален до неузнаваемост. Само очите му си бяха същите – топли, добри очи, но вече хлътнали дълбоко в орбитите. Стори ми се, че дори наситено кафявият им цвят е избледнял. А после бавно започнаха да се изпълват с влага. Погледна ме за миг, сякаш невярващо - знаех колко много ме обича. Но не заплака. Защото беше силен – все още беше много силен… А вече почти не можеше да говори…
След този ден категорично отказвах да придружавам до болницата който и да е от близките си. Винаги ходех сама.
Гледах през прозореца как животът навън продължава. Дори не променя ритъма си. А беше вече пролет. Забързани хора, които не обръщаха внимание на току-що разлистилите се дървета и свежата трева, препълнени автобуси и бясно препускащи коли. От съседния блок излезе възрастна жена, която държеше за ръката малко момченце. След тях тичаше и весело махаше с опашка бяла булонка. Жената подвикна нещо на кучето и дръпна към себе си детето, което правеше опити да се отскубне от нея. Видях как покрай тях мина едно младо момиче, което спря, погали малкия по бузката и му подаде едно кокиче. Детето взе цветето, помириса го и го пъхна в ръката на баба си.
В този момент решително се обърнах и влязох в стаята, като дори не почуках. Той спеше. Спрях до леглото и се заслушах в неравномерното му дишане. После се обърнах към неговия съсед - чичо Нино и му се усмихнах. Подадох му една кутия с натурален сок – винаги когато идвах, носех по нещо и за него. Добър човек беше той, хрисим. Дори външно малко приличаше на дядо. Винаги се обръщаше към него с думата “адашче”. Нино и Никола. Големи приятели бяха станали, въпреки обстоятелствата - не им беше попречила дори подтискащата болнична атмосфера. Понякога ги слушах как си говорят – чичо Нино разказва с леко дрезгавия си глас как след време, когато и двамата ги изпишат – ще стане и той пчелар, защото толкова много обича мед, а дядо ще има за задача да го направи такъв. А ако не успее – е, тогава поне като приятел ще трябва да го почерпи с някой и друг буркан мед, но задължително с восък вътре…
Дядо внимателно го слушаше и от време – на време леко кимаше с глава. Виждах колко му е приятно и в моменти като този сякаш забравяше за болката.
- Отдавна ли спи? – усетих, че гласът ми трепери.
- Преди половин час му сложиха морфин. Току – що заспа. Ако искаш, не го буди… - чичо Нино беше пребледнял и ситни капки пот избиха по челото му.
- Няма, няма да го будя. Нека спи. И ти ли имаш болки?
- А, аз съм лесен. Оправям се вече. Казаха, че другата седмица ще ме изпишат. Аз… за адаша се притеснявам… храбър човек е той, ама…
- Знам, знам – наистина е такъв, – постарах се да прозвуча бодро, като се чудех защо ли е така разтревожен чичо Нино.
- Ами… знаеш ли, преди малко тук беше лекуващият лекар. Каза, че утре ще го изписват, нямало смисъл да го държат повече…, понякога и те били безсилни… - и неговият глас започна леко да трепери.
Значи краят беше много по-близо, отколкото очаквахме. Стаята сякаш се завъртя пред очите ми. Дръпнах леко един стол и седнах, като в същото време се чудех как ще кажа това на майка. От всички тя като че ли най-трудно изживяваше този кошмар. Постоянно плачеше, но все гледаше да не сме покрай нея, не искаше да ни разстройва и нас. Въпреки това, често я заварвах, седнала край кухненската маса, скрила лицето си в шепи, а раменете й леко потръпваха. Веднага излизах от там, защото винаги, когато направех опит да кажа нещо, ставаше по-лошо.
- Ето тука - епикризата му оставиха, - стори ми се, че чувам гласа на чичо Нино сякаш изпод земята – казаха ми да ви я дам…
Видях как с трепереща ръка ми подава един жълт лист. Взех го, без да го погледна в очите. Знаех, че са пълни със сълзи. Не можех да понеса и тях…
Имах чувството, че хартията изгаря пръстите ми. Сякаш беше смъртна присъда. И на мен се падна тежкия жребий да я прочета първа. Не, че не знаех какво пише вътре… Но просто се надявах да се случи чудо. Всъщност – всички се надявахме на това…
Дядо още спеше. Загледах се в него. Знаех, че не е хубаво да се гледа спящ човек, защото това нарушава съня му, но вече нямаше много време. Беше гладко избръснат – чичо Нино го бръснеше всяка сутрин. Докоснах пожълтялата като пергамент ръка, а после леко я обхванах между дланите си. Беше топла, пулсът едвам се усещаше. За миг се почувствах странно спокойна, а мислите ми се пренесоха далече, далече назад…
- Хайде, моето момиче, събуди се. След малко ще съмне. Дядо ти вече чака долу на двора - отворих очи и се учудих защо баба ме буди толкова рано. В стаята беше тъмно. Измърморих нещо и се обърнах на другата страна.
- Ставай – тя отметна завивката ми и ме погали по ръката – нали ти обещахме да ти покажем как се събужда природата с изгрева на слънцето. Забрави ли, че искаше да видиш дивите зайчета или се отказа?
Не може да си на десет години и да се откажеш от такова нещо. Скочих от леглото и започнах бързо да се обличам, само след минута бях на двора. Наплисках лицето си с ледената вода от чешмата и вече бях готова. Дядо седеше в беседката и ме чакаше. Погледна ме внимателно и се усмихна, а очите му бяха изпълнени с онази доброта, която безпогрешно долавях още от съвсем малка. Може би това беше една от причините да го обичам толкова много. Но в онази ранна утрин в края на лятото аз не осъзнавах това - просто приемах всичко, което ми се даваше и отвръщах със същото.
Още си спомням вълнението, което ме обзе тогава, когато тръгнахме по пътеката между житните ниви. Вървяхме мълчаливо и всеки път, когато се опитвах да кажа нещо, дядо слагаше пръст на устните си и казваше:
- Шшшт, опитай се да почувстваш природата – само така ще можеш да усетиш колко много и различни звуци има, като мелодии са. Трябва само да слушаш внимателно.
А когато виждаше, че интересът ми видимо намалява – добавяше закачливо:
- Пък и нали не искаш да събудим зайчетата!
Може би именно тогава, в него момент, аз се научих да се наслаждавам на тишината и на всички звуци, които се криеха в нея.
- След малко слънцето ще се покаже – ей там, зад онзи връх – Зайчи баир му казват. До там ще се качим – така ще бъдем по-близо до него! – махна с ръка дядо и загадъчно се усмихна – пък и да видиш колко е хубава Стара планина.
Минахме покрай една слънчогледова нива и поехме по тясната пътечка, която се виеше до самият връх. А после, когато най–накрая стигнахме до там – пред мен се разкри чудна гледка. За пръв път през живота си изпитах неповторимото усещане, че наистина сме по-близо до слънцето, почувствах върху себе си галещите му, макар и още слаби лъчи – и чак години след това можах да определя чувството, което ме обзе тогава. Бях щастлива.
Дядо леко изстена в съня си, но не се събуди. Продължавах да държа ръката му, страхувах се да не го изпусна. Вече знаех, че това скоро ще се случи - изпитвах почти безумното желание да му влея от своите сили, с радост бих му подарила няколко години от своя живот. Мъчех се да го задържа, но той бавно си отиваше. Не можех да го спра, а толкова много ми се искаше…
- Ела, ела да видиш царицата!
Приближих се с лека уплаха към кошера и надникнах вътре. Гъмжеше от пчели, всичко наоколо беше почерняло. Чуваше се глухо жужене, което на моменти сякаш се усилваше. Бяхме облечени по странен начин, с високи до коленете гумени ботуши и ръкавици на ръцете. Дядо ме погледна през булото, което му придаваше малко чудноват вид и ми се усмихна. После леко поразбута с ръка част от пчелите, докато аз с нетърпение чаках да видя царицата. Не знам защо, но тогава, в детските си представи, очаквах да бъде с малка коронка на главата. В първият момент, когато видях голямата пчела с червена точка на гърба, останах разочарована. Разбира се, дядо веднага долови това. Внимателно я хвана с ръка и я приближи до мен. Жуженето се засили, наоколо полетяха сякаш безброй пчели.
- Не трябва да правя това, но ми се иска да видиш как пчеличките, колкото и да са малки, защитават своята майка. Защото освен царица, тя е и майка на кошера.
Гледах как пчелата бавно пълзи върху гумената ръкавица, с която беше покрита ръката на дядо. Веднага се струпаха разтревожени насекоми, които кръжаха наоколо, кацаха близо до нея, а после отлитаха на някъде, за да се върнат отново. Изглеждаха ми толкова безпомощни до мига, в който почувствах силна болка. Беше ме ужилила една от тях. Дорева ми се. В този момент ми изглеждаше толкова несправедливо – та аз нищо не им правех – просто гледах царицата им! Очите ми се напълниха със сълзи. Дядо върна пчелата в кошера, дойде до мен и ме прегърна.
- Недей, недей да плачеш! На теб скоро ще ти мине, но пчеличката, която те ухапа, след малко ще умре…
- Ще умре ли? – внезапно забравих за болката, стана ми мъчно за пчелата.
- Да, моето момиче, такъв е животът. Природата си знае работата. Но много често любовта е болка, а някои заплащат за нея дори с живота си….
Болката. Какво ли знаех за нея тогава… Зачетох епикризата. Десетки научни термини, които не ми говореха нищо. Изведнъж в мен се появи искрица надежда. Погледът ми пробягваше по редовете. Докато стигнах до последното изречение. Беше странно кратко – “карцином с метастази”.
- Рак ли е? – странно приглушен, но все пак гласът на дядо. Беше се събудил и ме гледаше.
- Не, разбира се, че не е! Ще се оправиш! – гласът ми не трепна, дори намерих сили да го погледна в очите.
Странно, но мисля, че той - в този момент, ми повярва. Не можеше любимата му внучка да го лъже. Не и когато го гледа в очите. Понякога, като дете, а и после – в пубертета, се случваше да изрека някоя дребна лъжа. Но той винаги разбираше това. Мислех си, че е от тона, с който произнасям думите, но после разбрах, че не е така. Очите. Там беше причината… В тези моменти погледът ми винаги се отклоняваше – никога не го гледах в очите.
Той се поразмърда леко в леглото, но не поиска епикризата. Вярваше ми. Току- що бях изрекла единствената лъжа в живота си, за която никога по–късно не съжалих. Дори повече – гордеех се с начина, по който го направих. С небрежния тон и леката усмивка, с изпълнения с увереност поглед и напразната надежда в него. И най–вече за това, че той никога не разбра, че надеждата е напразна. Въпреки болката, която ме изгаряше отвътре, въпреки влагата в очите ми…
В този момент взех окончателното решение. Щях да се сбогувам с него още сега. Завинаги. Нямаше да ме види утре. Нямаше да ме види никога повече…
Станах от стола и се наведох над него. Косата ми се разпиля по лицето му. Погалих хлътналите бузи, леко докоснах с пръст очите му. Той ги притвори за момент, а после отново ме загледа с онзи негов изпълнен с безкрайна любов поглед. Сбогувах се, а той още не знаеше. Сърцето ми се разпиляваше на малки късчета, а той като че ли не усещаше. Може би – заради надеждата. Целунах го по челото, докато стисках ръцете му. Тогава заплака. Видях го да плаче за пръв и последен път в живота си. Сълзите се стичаха по пожълтялото му лице и попиваха в косата ми. Не помня колко време сме седели така. Помня само, че успях да запазя самообладание. Не исках да го изпращам със сълзи, достатъчно ги беше събирал той с дланите си през целия ми съзнателен живот. Сега беше мой ред.
Внезапно дочух силен стон от съседното легло. Чичо Нино плачеше. Разбрах, че не мога повече да издържам. Изправих се, пуснах ръцете на дядо. Взех си чантата от стола, минах покрай леглото на чичо Нино като стиснах за кратко и неговата ръка, след това му кимнах леко. А после излязох от стаята… За да не се върна никога повече…
На другата сутрин тръгнах към болницата заедно с всички. Но не се качих до стаята, дори не влязох в двора. Скрих се зад един зид на оградата, които гледаше точно към входа. Майка ме видя какво правя, но не каза нищо. Уважаваше правото ми на избор. Седях така около половин час, като надничах леко през металната мрежа на оградата. Струваше ми се, че времето е спряло. Не спирах да плача. Погледът ми беше размазан от сълзите, но аз дори и за миг не го отклонявах от входа на болницата. Видях линейката, която спря почти до вратата. А после и инвалидната количка, с която отиваха да го вземат. Малко по-късно го изведоха на двора – седеше в количката и се оглеждаше наоколо. Знаех какво търси, но така и не намерих сили да му го дам… А после дълго гледах след отдалечаващата се кола, докато майка дойде при мен, хвана ме за ръката и ме поведе като малко дете към къщи…
Надеждата. Странно нещо е тя. Помогна на дядо да извърви дългият път до дома си, до онова малко градче в югоизточна България, където беше прекарал почти целия си живот. Лекарите се съмняваха. Съмняваха се, че ще издържи това пътуване. Но явно бяха подценили надеждата. И онзи така чисто човешки стремеж да стигне до там, за където е тръгнал…
Седмица по-късно дочух в съня си, че звъни телефонът. Баща ми го вдигна и единствената дума, която произнесе - беше едно кратко – “Да”. После влезе в стаята, седна до мен на леглото. Разбрах, че търси подходящите думи, но нямаше нужда да ми казва нищо. Вече знаех…
Облегнах се на възглавницата, погледнах през прозореца и си спомних това, което сънувах миг преди да звънне телефонът…
Бяхме с дядо на онзи връх, където за пръв път видях толкова отблизо слънцето. От там се виждаше целият свят. Отдолу се беше ширнал зелен път, който водеше към морето. Виждах примамливите му вълни, огрени от слънчевите лъчи. Какъв беше този път? И накъде точно водеше? Дядо изведнъж пусна ръката ми и пое по пътеката. Сам. Обърна се само за миг, помаха ми с ръка и се усмихна.
А очите му бяха толкова добри…