автор: dani78

Нощният бърз влак за София бавно пое от малката гара преди Горна Оряховица. В тази нощ той бе почти препълнен и едва се намираха места за сядане. Само в крайните вагони на композицията все още имаше някое друго незаето място. Пътниците в първото купе на последния вагон се бяха унесли в сладка дрямка, когато мълчанието им се наруши от скърцащото дърпане на вратата на купето.
Събудиха се и видяха едно дрипаво цигане, на около 10 години, което се взираше за празно място. Попита ги:
- Едно място за мен ще има ли?
Още докато получи отговор, то се настани на празното място и се вгледа през него в тъмнината навън. В купето пътуваха младеж с уокмен, студент в чужбина- предпочел влака пред автомобилния транспорт заради поледиците и циганско семейство на средна възраст, отправило се за Видин. Те и го заприказваха:
- Момче, откъде си?
- От Стражица, от сиропиталището.- отвърна то.
- А знаеш ли, че по това време връстниците ти спят?
- Да, знам, лелче, но трябва да стигна София.
Те го погледнаха учудено:
- Трябва да ида до София, че важна работа там имам.
- Каква бе, момче?А всъщност как ти е името?
- Мирчо, ми казват. Отивам лельо на среща с Президента. Трябва на всяка цена да го видя.
- Защо бе, Мирчо?за какво ти е да ходиш при него?- попита го жената.
- Ами проблем имам. Сестра ми е в дом, на 100 километра от Стражица, искам да ни съберат. Нея сигурно я мъчат, не съм я чувал с месеци, може да е гладна. Няма си никого и е по-малка от мен.Искам да я пазя лельо и защитавам.
В купето всички се умълчаха, само студентът каза:
- Тебе ли бе сополанко, Президентът ще те приеме?
- А защо да не ме приеме? Чувал съм, че бил добър човек, помагал, та може да се смили и на мен ръка да подаде?- жалваше се циганчето.
Студентът го погледна презрително от главата до петите и рече високомерно:
- Нямаш шанс ,хлапе, ами по-скоро се връщай назад. А поне имаш ли билет?
- Нямам, бате, не съм ял от два дни. В дома, в столовата, правят ремонт, а яденето не стига. Карат ни от Горна.
Циганката й стана мило за детето, стана и отвори големия куфар над нея и извади сандвич с кайма, като му го даде. Мирчо се огледа, благодари, а после жадно заяде сандвича. След малко се отпусна на седалката до парното, вперил очи в тъмния простор и заспа. Циганското семейство нищо не каза, само се спогледа и усмихна. ….
А влакът бавно напредваше към София. Мирчо няколко пъти се събужда, оглеждаше се боязливо и пак се отпускаше на седалката. „ Пътят е дълъг, но дано стигна София. а как ли ще намеря президента? Не знам ще ме пуснат ли до него?Абе, аз само веднъж да го видя и ще му кажа. Жалко , че не се научих да пиша хубаво. Писмо щях да му напиша да ме приеме, ако е удобно. Щях да кажа за малката ми сестра, а той сигурно щеше да нареди, на когото трябва – да ни събере.Пък може и да ме приеме- ще се смили над мен, като ме види какъв голтак съм. Защо да му вярвам на този наперен батко тука от купето? Президентът съм сигурен, че обича всички, защото отговаря за всички“- разсъждаваше по детски циганчето, държейки на парното студените си пръсти.
Някъде призори след поредната кондукторска проверка влакът наближи Мездра, циганското семейство стана и се отправи към вратата на вагона.
- Чао, малки Мирчо, дано успешно стигнеш София и успееш да се видиш с президента. Дано те и приеме- рече му циганката, подавайки му кифла с мармалад. Циганинът го тупна по рамото, целуна по челото и мило каза:
- Дано пак се видим, но тогава дано си със сестричето си!
След малко циганското семейство слезе от влака.
- Бате, колко е от Мездра до София?- полюбопитства нетърпеливо циганчето.
- Час и половина, дано се добереш до София, малкият- отвърна хладно студентът.
Влакът отново потегли, а Мирчо маха на циганското семейство от прозореца, докато ги виждаше. Тренът ускори ход, но София бе още доста далече. Двамата спътници отново се унесоха. Някъде призори около Своге, сънят им бе прекъснат от отварянето на вратата и строгият глас на кондуктора:
- Моля за проверка всички билети и карти!
Студентът потърка очи, бръкна в джоба на палтото си и извади билета си, като го подаде машинално. Малкият Мирчо се направи на заспал, но усети как го хваща за рамото здравата ръка на кондуктора и чу студения му глас:
- Малкият, сам ли си? Имаш ли билет?
Момчето нищо не каза, само чу ледения глас на кондуктора да казва – да го последва. После свалиха Мирчо на перона, а влакът самотен пое по дестинацията си към София в бърз ход. Бедното циганче остана само, зъзнещо навън, с разбито сърце и влажни очи. Кога ли ще видя отново сестричката ми? А дали някога въобще ще се срещна с президента?-питаше се то, раздирано от болка, мъка и студ.
Дано мечтата на детето се осъществеше някой ден да се съберат самотните и страдащи в отделни сиропиталища сърца. А кога ли щеше да настъпи този ден?.........