автор: inspired

Откакто майка му умря, вече шести месец отлагаше да изчисти тази стая. Всъщност стаята беше изметена, измита, проветрена, постелките върху
единственото легло сменени, дори свещеникът бе поръсил с капки светена вода стените, но някаква странна миризма оставаше да витае в нея. Баба Мими гледаше и се усмихваше от цветната снимка на нощното шкафче, сякаш казваше: „Още съм тук. Още малко съм тук.”
Колко малко – и той не знаеше. Не се решаваше да махне портрета й, не му се искаше още. Даже беше сложил един бонбон до снимката, „бабет” обичаше да си хапва сладко.
Дните минаваха, стаята си оставаше ненаселена, всъщност единственият обитател, който се настани там, беше котаракът. Всяка вечер той мяучеше настойчиво, за да го пуснат в стаята, качваше се на пропития с пот и урина матрак, свиваше се на кълбо и доволно заспиваше.
Семейството обитаваше другите две стаи, дните минаваха, дори и детето свикна с тежката и упойна миризма, вече не питаше какво мирише така и кога ще си дойде баба.
След тежките продължителни грижи над залежалия се човек, сега имаха малко повече свободно време и средства. Но дали парите все не стигаха или всеки подсъзнателното отлагаше, така и не се купи ново легло, не се направи основен ремонт на стаята. Пък и засега очевидно не им трябваше. Никой не им идваше на гости с приспиване, а и момченцето не прояви желание да играе в стаята на баба си.
Само баба Мими, която отдавна беше горе, или все още не беше, знаеше кога стаята й отново ще добие онзи свеж и светъл вид, с резедав отенък и жълти перденца, каквато всички си я спомняха.

В една ранна вечер, в края на септември, телефонът настойчиво иззвъня.
Бяха едни далечни роднини на жена му. Той й подаде слушалката и отиде да си сипе чай. Нещо беше настинал. Вдигна чашата и отпи с наслада ароматния дъх на липа и мащерка.
Внезапно видя жена си – стоеше пребледняла и кършеше пръсти:
Далечната роднина на братовчедка й молеше да приютят дъщеря й за няколко дни в големия град, докато й дадат общежитие. Момичето било студентка, за първи път идвало в София, цял ден търсело квартира, а пари за хотел нямали. Накрая се сетили за тях и... сега чакало долу пред блока.
– Опитах се да им обясня... – каза жена му. – Казах им че мирише, че не става за живеене още... Можела да спи и на гарата в краен случай. Какво зяпаш – помагай!
Влязоха в стаята. Ужасната миризма на недалечна смърт ги блъсна в лицето. От притеснение ли, от това ли – му се догади. Като връх на всичко и котката бе повърнала върху леглото. Запалиха мижавата крушка и започнаха. Изпраха криво-ляво матрака, обърнаха го, постлаха чисто одеяло, застлаха нови чаршафи. Дезинфекцираха пода и шкафчето. За кой ли път. Всичко, което напомняше за старата жена беше набутано набързо в стария гардероб. Накрая той обърна снимката й по очи върху масичката в ъгъла. Не можеше още да я захвърли върху гардероба. Докато той отваряше широко прозорците, тя слезе да я доведе.
Момичето беше кротко и невзрачно като сянка. Благодари и влезе в стаята си веднага. Отказа вечеря, топъл чай. Личеше си, че умира за сън. След малко се примъкна до тоалетната, после в стаята му угасна и всичко замря.
Той лежеше по гръб до жена си и знаеше, че и тя си мисли същото. Ужасно беше това младо и нежно момиче да спи в тази стая, в това легло. Може би трябваше той да отиде там или поне да спи при някой приятел. После видя, че сина му се е отвил и стана да го завие. Пристъпи тихо в коридора. Зад вратата на стаята не се чуваше никакъв звук. Струваше му се, че усеща миризмата отвътре, но не посмя да стои дълго, върна се.
– Спи ли? – попита жена му. Той кимна. – Утре още ще купим ново легло.
– Вече е късно, много е късно – изпъшка той. – Заспивай, сутринта ще говорим.
И двамата знаеха, че утре нямат и една минута време за себе си. Камо ли за покупки. Всичко беше разчетено – детето, работата, парите...
На сутринта момичето, изглежда от неудобство, че ги е притеснило, излезе преди тях. Жена му едва успя да му пъхне резервните ключове в ръцете. Той стоеше в кухнята. Не искаше да я вижда на светло. Не погледна и в стаята. Само детето пищеше от удоволствие, че има гости и се опита да се заиграе с каката...
Този ритъм продължи и през следващите няколко дни. Когато се връщаха от работа, тя или беше в стаята си, или щом се прибереше, влизаше веднага в нея.
Той и жена му си спомниха далечните студентски години, мръсните квартири и общежития с безбройните хлебарки. Спомниха си как веднага щом светнеха лампата през нощта, наставаше малък атомен взрив – хлебарките, от които вратата беше почерняла, се пръскаха рязко във всички посоки... И някак си им поолекваше...

Тия дни времето в столицата изведнъж беше омекнало. От слънчевите лъчи, които влизаха от все по-ниското слънце, в апартамента миришеше на изгоряла стайна прах, на изгладени чаршафи. Заедно с нареденият да съхне липов цвят, в тяхната част на апартамента всичко показваше, че има живот.
Може би и затова той се престраши да отиде до стаята на момичето. Беше сигурен, че е излязла сутринта, макар че беше събота и нямаше защо да излиза. Но все пак почука два пъти, после натисна дръжката.
В първия момент светлината го заслепи. Прозорците бяха отворени, леглото оправено. Чистата хавлия на момичето лежеше на шкафчето. Малките чехли стояха успоредно пред кревата. Всичко беше чисто и подредено. Проста пътна чанта на пода. Несесерче с женски дреболии. Той разшири ноздри – една чиста миризма излизаше от всички тия чужди предмети, мушкаше се по всички кьошета на стаята, влизаше в гардероба, полепваше по абажура, попиваше по чаршафите... Беше невероятно.
В този момент чу, че се отключва преградната метална врата откъм стълбищната площадка. Затвори бързо вратата и потъна в коридора. В момента, когато тя влезе и събу платнените си обувки, той излезе от сянката си и й се усмихна. Тя също се усмихна и отвори широко вратата на стаята.
– Тръгвам си – каза щастливо. – Вече имам общежитие. Много Ви благодаря за всичко!
– Няма за какво – смутолеви той изненадан. – Така и не се запознахме.
Момичето вече беше прибрало и закопчало сака си. Подаде му връзката ключове.
– Казвам се Мария – каза то. Но ми викат Мими. – после клекна и се обу.
– Довиждане, Мими – каза той.
– Довиждане...

После дойде вечерта.
– Какво стана – къде е? – попита жена му.
– Отиде си – каза той. – Мими си отиде. – И се усмихна щастливо наум. Това вече не беше стаята на майка му. Това беше стаята на момичето. В нея беше останала миризмата му – нежната миризма на млад живот.