автор: perun

С думи, нешлифованите диаманти на душата ми, едва ли някого ще впечатля.
С рима, ритъм, метрика и орнаментика в стихотворенията – също.
Ще се радвам, ако истината моя многопрофилно в стиха си осветля...
Ако с нимб светеца съм успял да почета или хоругва съм издигнал по-могъщо;

ако с блясъка на мерената реч съм предизвикал много бъдещи творци;
ако за магията на писаното слово съм спечелил нови почитатели;
ако на предходниците святи съм изплел неръкотворните венци,
или подстъпите съм издирил към творения-шедьоври на забравени писатели;

ако с мои стихове четивната си техника са прецизирали дечица;
ако с лириката ми са отстоявали позиции съперници или съратници;
ако в строфите ми житото класи, жужат пчели и пеят волни птици,
а в метафорите ми битуват на живота трескав сензорните датчици;

ако песните ми в мощни хорове сплотяват пишещите братя;
ако в трелите им звънки се заслушва даже славеят – омаян и сащисан,
ако тяхната мелодика заслужи ореол на „пролог нов към небесата”…
Подкрепи ме, Боже! Творческите мъки ми спести,
доде скрижалите на будната си съвест не запиша!

* * *

Чак когато словото ми придобие блясъка и отразителната свежест на брилянта
и в прекрасни земни образи възкръсне патетичния му реквизит,
чак тогава оня дълго чакан златен дъжд – с гръм ще се излее над земята
и пословично мизерния ми хал – със златния си душ – чувствително ще възвиси!