Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 449
ХуЛитери: 5
Всичко: 454

Онлайн сега:
:: marathon
:: Albatros
:: mitkoeapostolov
:: andromen
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСъдът
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Тя може да се отдели. Душата, за която казват, че невидимите сили пращат ангел с меч, че да я изпроводи до вратите на Страшния съд, а зад нея като непотребна дреха да падне тялото – бездиханно и бавно изстиващо, вкочанено и сиво. И може да се отдели във всеки миг, да се оттече като сълза от черната зеница и обиколи видимото и невидимото, а след това да се завърне зъзнеща и уморена.
Архангелите са облечени в злато и пурпур, с меки сандали, с които стъпват безшумно по покривите и бели ръкавици, с които докосват горящия си меч. Погледът на повечето от тях е отчаян, службата е тежка. Крилете им едва се издигат от тялото, преди да се чуе онзи плясък, който разделя световете на две. На тези, които остават и онези, които се сбогуват.
А тук, мисли си той, е безкрайно тихо. Единственият шум е в главата – вероятно размахът на ангелските криле е като дума, която отеква в съзнанието, преди то да потъне в пълния мрак. Може би смъртниците чуват думата „Край” или думата „Забранено”. И пред душите им се отваря коридор, който свършва с врата, пред която ангелите, с натъжени очи спират, а смъртните продължават, за да чуят малко по-късно и присъдата над разсъблечената си душа. А може би, мисли си той, тази присъда е като надписите върху цигарените кутии. „Пушенето е вредно, не започвайте” и е достатъчно само думата „пушене” да се смени с „живот”. Но кой да те спаси, мисли си той, кой?!
Ангелът, който провожда, не чува пледоариите, той е опрял брадичка в меча, отпуснал е криле, а сянката му върху пода прилича на размазано мокро петно. А Бог, който никой не може да погледне без да се превърне в пепел, е кинематограф. Една дълга филмова лента изплезва език и пред погледа на смъртния се задъхват кадър след кадър. Някои са покрити с прахта на времето, а други са ярки, сякаш са били вчера – в червено миговете на суета и на гордост, в лилаво - на отмъстителност и двуличие, в жълто – на демонична, невъздържана радост, в бяло – на покаяние и смирение. И спомените се завъртат в шеметно нетърпение като огнена въртележка, издигната сред руини.
Хората, които смъртният е срещал, онези, които е проклинал, тези, които е обичал и другите, които е мразел, преминават покрай този карнавал - живота, и поспират да погледат. Преминалите отвъд са кротки като сенки, мъгла, която поглъща светлинките и звуците, а другите – тези които остават отсам – с плът, в която все още палаво и напористо бушува животът. А душата, запазила последния си дъх, за да моли милост, се страхува, отпуска това, което не съществува, но тя би нарекла рамене, и свежда това, което в други случаи, би нарекла лице. Енергията, която някои наричат Бог, и светлината, към която ангелите не смеят да вдигнат очи, посяга към тази премръзнала от срам душа и някакъв глас, като отразен в стъкло, прорязва пространството, за да отреди съдбата.
Демоните, облечени като прокурори, настояват за наказание, като надигат вресливи гласове, стоварват пред очите на онзи, от който започва всичко, неоспорими доказателства – зацапани от времето документи, улики и веществени доказателства, свидетелства на пострадали, доноси и откровени лъжи. И енергията, до която никой не смее да се докосне, прелиства миналото като стара, пожълтяла и написана върху евтина хартия сметка. Последната графа е празна и в нея енергията, която е поставила началото на всички начала, трябва да изпише „помилван” или „осъден”. Душата също се взира в отминалото, поставя въображаем показалец върху определен пасаж, върти глава или поне това, което тя би нарекла така, опитва се да тропне с крак, да вдигне ръка и възрази, но резките движения в съда са забранени. И онова, което Бог нарича душа, с ужас открива, че е гола, много бледа и изтляваща светлинка.
В този миг, мисли си той, тялото, което преди миг напусна, трябва да го приеме обратно, защото той не иска повече да гледа това. Витражите в съдебната зала, за които той мисли, че е виждал някъде като дете, шума от улицата отвън, от който вътре нахлува весел глъч като от сватбено тържество. И в миг, мисли си той, безплътната светлинка може да прескочи там, сред развеселената компания, която подхвърля бонбони и конфети над младоженците, а смеховете им отекват надалеч. А може, мисли си той, да продължи нататък. Да обърне гръб на тази улица, и се гмурне в площада, в площадите, които е прекосявал – с преграхнали пиянски песни или резки думи, които събеседниците прехвърлят над пълни пепелници и мръсни чинии.
Но душата не може да излезе от залата, в която като че ли започва да вали сняг и става още по-студено и по-студено. Демоните, облечени като прокурори, слагат ръкавици, шалове и палта, и продължават врявата си над неизплатени някога сметки. А Бог или това, което други наричат просто енергия, въздиша и около обвиняемия се трупат преспи, в които душата му замръзва.
Сега, мисли си той, сега трябва да се върна обратно. По виещия се от цигарата дим, по спомена, който все още не е заличен, по дъха, чиято топлина се превръща в пара...
И онзи ангел, мисли си той, който стои на пост, трябва да ме преведе през обратния път. Ще му кажа какво е да си човек, мисли си той, ще издам онази тайна, заради която всички небесни сили са завиждали на Адам и неговите синове.
Да си човек, мисли си той, е като да си коронована особа, която моли тълпата от балкона за пощада, но тя, подобно на буря, не може да бъде овладяна. Тя нахлува в двореца, обезкостява го, храчи върху красивите мозайки, руши статуите, краде картините и огледалата, разкъсва завесите, за да се загърне с тях, продава златото, за да купи с него масло и хляб, и вино, и танцува в салоните, докато прогони и последното благоприличие и срам. Да си човек, мисли си той, е като онези предупреждения. Не само върху кутиите с цигари. Онези, които стоят върху електрическите стълбове, върху оградените от жълти или червени ленти, места на местопроизшествия, надписите върху опаковките на храните, върху етикетите на бутилките, от които изморената душа отпива, за да забрави.
Но, мисли си той, ангелът е на служба. Той е войник, който трябва да изкара смяната, за да може после да се прибере в рая и посегне към своята храна, към своето питие, и към своя сън.
А душата не може да се отдели, и да се върне, мисли си той. Както димът се вие от цигарата, и тя става по-къса и по-къса, докато стигне до края.
Камък, който опечалените ще сложат върху поставеното хоризонтално тяло. А други ще четат слова за душата, която уж можела всичко, мисли си той...
И тя се завръща. Вратата на залата ненадейно се отваря отново. Витражите се пропукват и стопяват в пространството. Ангелът, който чака отвън, изпъва гръбнак и се покланя. Гласовете на демоните изтляват, а тогите им избухват в пламъци. Снеговете се топят с трясък. И заедно с дъжда, който се спуска като плътна стена от небесните селения, тя, душата се завръща.
..., си мисли той.


Публикувано от alfa_c на 25.10.2012 @ 13:15:08 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.06.2021 год. / 11:20:25 часа

добави твой текст
"Съдът" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Съдът
от zebaitel на 25.10.2012 @ 22:34:35
(Профил | Изпрати бележка)
Има върху какво да мисли човек, след като прочете този ти разказ, Тиранозавър! Поздравления!


Re: Съдът
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.10.2012 @ 08:47:39
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря.

]


Re: Съдът
от Rhiannon на 01.11.2012 @ 08:59:38
(Профил | Изпрати бележка)
Земята като дом, не като Трудово възпитателно училище:)


Re: Съдът
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 12.11.2012 @ 07:59:55
(Профил | Изпрати бележка)
Да, лежерно... Като в детството...

]