автор: Rodenavlotos

Събуждам се- неясна и забулена-
мъгла, погълнала Бургаското пристанище
и даже себе си не виждам и не чувам,
а да съм слънцето за някого е рано още.
И няма как да се изтръгна от пропитите,
прогизнали от мен тела на лодките-
разхвърляни по плажа мъртви китове,
приключили с последната разходка.
В такива утрини сама не се обичам,
не се разбирам, даже не се спирам,
а как да искам някой да наднича
в очите ми и в тях да се намира.
И става много ясно, че едва роден
отречен, необичан, невъзможен,
денят ми предварително е свършил в мен,
угаснал в своето несподелено ложе.