автор: Rodenavlotos

Прииждат мислите на тъмни глутници
и ръфат острите им зъби брега на чувствата.
А в изолатора на собствената лудница,
душата ми се мята и словоблудства.

И ражда мрак и светлина, и пали свещи
за своя Исус, като Мария-Магдалена,
но стига на Бог една разкаяла се грешница-
любов не се измолва на колене.

Извръща Господ глава, а аз оставам,
не в риза осмирителна, а просто смирена.
Забивам пръсти във решетките на стаята
и чакам тя сама да се сниши над мене.

Тя /любовта/, пристига като ангел бял,
когато се превърнем в стълб от сол от чакане.
Живот потича в изтерзаното ни тяло.
Новородена, душата първи вик изплаква.