автор: agripina

Най – постоянни са временните неща, да не беше поне това главоболие! Разсейва се, вече си спомням по – ясно. Всъщност нищо не се е случило – едно погребение на „стар познат”, не ми е дори роднина.
Ако знаех, че ще се разстроя толкова, нямаше да отида. Довечера на коктейла пак няма да се чувствам добре. Вчера като си търсех нови обувки, една приятелка ми каза, че Иван е починал, не знам какво ми стана , ама забравих за обувките и без това имам осем чифта черни обувки. Прибрах се взех душ, беше ми мъчно, не можех да си обясня, та ние не сме се виждали десет, а може и да са повече години. Тогава бях младо момиче още никой не беше чел моите книги, не се срещах с известни хора и не живеех в Пловдив. Бях съвсем обикновен човек, а той преуспял научен сътрудник. Не знам защо си спомням срещите с него – кратки, забранени, желани. И досега изпитвам същия трепет от онези срещи. Как не исках да напусна малката стаичка и всичко да продължи до безкрай. Телефонът – сигурно е фризьорката, колко съм бледа, та това е една стара, стара история. Сега съм щастлива, имам всичко, а защо ли ми се иска пак да съм там в онази стаичка с него.