автор: ednaotvas

Дълго тичах след спомените.
Боса. Без пътеки. През тръните.
После
като скъперник броях и прецеждах миговете,
когато настигах всеки от тях.
А когато потъваха в неясна тъма,
ги измислях.
Защото бях свикнала да живея сама. Уж със теб.
Душите ни забравиха да се познават и докосват.
Защото са две...
... да кажем две рани.
И щом се опитат да се допрат -
се отдръпват. Спонтанно.
Защото болят.
Твърде остро болят...
Може би поради времето,
най-кратко определяемо като късно.

Може би трябва,
вече наистина трябва,
да спра да се връщам.
Да престана да търся.
Да се откажа да събирам с уморени ръце
разпилени, разпокъсани нишки,
навивани между лакътя и дланта ,
които да пазя надясно от лявото рамо..

Така или иначе свикнах да живея напълно сама. Уж без теб.