автор: 4itatel

Все още помня първия си ден,
как ти видя ме и сърцето си отвори,
ти бе на четири, а аз новороден,
и каза: „Всичко мое е и твое”.

Все още помня тази снимка –
притихнал, гледам апарата
и свит, уплашен, без усмивка,
те стискам здраво за ръката.

Как смело крачех редом с теб
и ден след ден, година след година.
Но ето че настъпи ден проклет,
ти пусна ме и си замина.

Останах сам, без твоята ръка,
пак свит, уплашен, но гледайки напред,
но моя брат ми липсва все така.
И ето ме сега – дойдох при теб.

Подаде ми отново ти ръка,
протегнах се като преди да я поема,
щастлив, че ето – пак така.
И брат за брата стана бреме.

Ах, Братко, колко грешен бях,
да искам все да си до мене,
но ето, като че ли го прозрях,
да те оставя стана време.

Аз исках само да съм с теб,
да крачим двамата като преди.
Но пускам ти ръката занапред,
и моля те, Братле, прости.

Прости ми, Брате,
че все държах те за ръка.
Прости ми…
и Благодаря!