автор: dred

-Не ме питай защо я върнах като факла-продължи разказа си Максими-лиан.-Просто реших, че така е редно. Беше се пожертвала за един непознат, който вероятно щеше да погълне собственото ѝ съществуване заедно с това на хиляди като нея.
-И тогава си спрял да бъдеш Поглъщащия бъдеще.
-Да, спрях. Не стана веднага ако това питаш. Просто в един момент във всеки човек, който се канех да погълна започнах да виждам същото онова зеленооко момиче, което хвърля ябълка по невъобразимо могъщо чудовище. Накрая просто не можех да върша това... не можех да докосна чуждо съществуване.
-А момичето?
-Започнах да се грижа за нея. Наречи го признателност, наречи го дълг... кажи му както искаш и вероятно ще си права. Гледах да стоя по-далеч от нея. Имах врагове... и все още имам такива, което биха използвали всяка моя слабост. Оставих моя ринн- единствения, който съм имал, да я пази и да поддържа пламъка ѝ. Веднъж на десетилетия отивах да я видя и да дам на Юки събраното съществуване, за да продължи да я поддържа. Риннът ми я крие в съществуванията на факли, които загасват, за да не буди подозрение факта, че не остарява. Вече не помня колко хора е била. За щастие- тя също. До сега бе Минори Чихара, а утре ще се събуди като Хаттори Джунко.
-Тя няма да помни нищо.
-Да, знам. Но не мислиш ли, че това е по-добре от смъртта?
-Не знам.
Максимилиан се усмихна.
-Аз също, но не зная какво друго мога да направя за нея. Не мога да я направя отново човек, опитвал съм. Мога единствено да поддържам пламъка ѝ...
-Рейджи Майго.
Максимлиан се усмихна.
-Мистесът, чийто пламък сам се разпалва в полунощ.
-Ако откриеш неговото хоуго ...
-Открих го.
-Тогава защо...
-Не го взема, не го вложа в нея и не си спестя всичкия този труд да събирам трошички съществуване ли?
-В общи линии.
-Хоугото на Рейджи Майго е във факла, която се казва Сакай Рюджи. Знаеш ли кой е с него? Флейм хейзът на Аластор, Огън от небето.
-Огнени коси и очи?
-Тя вече нарича себе си Шана. Освен това ѝ помага Марджори Доу...
-Тълкувателката на съжаление.
Максимилиан кимна. Хелските отметна едно кичурче, което играеше по лицето ѝ.
-Опасни противници.
-Не мога да не съглася.
-Но ти си Танцуващия с мечове. Освен това имаш и Носещия сънища.
-Мога просто да отида там, да ги убия и да изтръгна хоугото от онова момче, което ще накара пламъка му да изгасне, нали?
-Да...-тя се взря в лицето му-...но ти няма да го направиш, нали?
Той впери кафявите си очи в синьото небе. Самолетът бе изчезнал, а вятърът разнасяше бялата следа.
-Поглъщащия бъдеще би го направил, но той умря на онзи площад от ръката на Юуно Арашико- Носещата смърт. Вече съм само Танцуващия с мечове.
Хелските се усмихна.
-Томогара с принципи. Каква рядка гледка.
-Флейм хейз с чувства. Каква рядка гледка.
Устните ѝ се изкривиха в горчива усмивка.
-Уилхлем ме нарича инструмент, но не винаги ми харесва да съм такъв.
-Кралете на Гузе също грешат. Ти си човек и колкото и пъти да те наричат инструмент не можеш да избягаш от това което си. Също както и аз не мога да избягам от сянката на Поглъщащия бъдеще. И двамата страдаме, но именно това страдание ни прави по-добри...-той млъкна и изведнъж се усмихна.
-Хора?
-Нещо такова.
Смехът на флейм хейзът звънна.
-Ти наистина си странен тип, Танцуващ с мечове.
-И те не си никак лоша, Хелските Юккуривуд.
Повей на вятъра разроши косите и накара нейния йогаса изплющи като бич, усуквайки се около тялото ѝ.
-Не се страхувай за твоята... приятелка-каза тя.-Няма да я нараня, нито пък ще кажа на когото и да е било за нейното съществуване.
-Благодаря.
-Не ми благодари. Имам по-важни неща за правене от това да се занимавам с някакви си факла. В града има хиляди като нея и всеки ден запалвам нови.
Максимилиан се усмихна. Някакви си факла... прозвуча толкова фалшиво от уста ѝ. Той потърси сините ѝ очи, но тя вече гледаше надолу към зелената градина обвила болницата и хората, изпълнили алеите.
-И сега?-попита тя.
-Ще си тръгна. Може би тази вечер, но по-вероятно утре. Колкото по-далеч съм от нея толкова по-добре.
-Но някой ден ще се върнеш.
-Аз винаги се връщам.
-Ще ми отговориш ли на един въпрос?
-Ако мога.
-Боли ли?
Той дълго мълча преди да отговори.
-Много-каза накрая.
-А харесва ли ти?
-Повече от всичко на света.
-Няма ли да останеш поне да чуеш гласа ѝ?
Максимилиан се усмихна.
-Станаха повече от един въпрос.
-И все пак...
-Не, няма да остана.
-Защо?
-Защото ако го чуя няма да имам сили да си тръгна.
Хелските кимна бавно.
-Тогава мога да ти кажа само сбогом.
Той стана и закрачи по покрива, оставяйки флейм хейзът сам, там на ръба все така вперил поглед в хората в краката ѝ.
-Знаеш ли...
Максимилиан спря, но не се обърна.
-Да?
-Завиждам ти.
Когато Хелските обърна глава, за да го потърси с поглед на покрива нямаше никой. Беше сама. Тя се усмихна горчиво.
-Завиждам ти-прошепна тя отново.
И за първи път от ужасно много време в очите ѝ заблестяха сълзи.

Максимилиан премести почти празния сак в лявата си ръка по древен навик. Предпочиташе дясната да му е свободна, за да може да извади Носещия сън, когато се наложи, а твърде отдавна той бе научил, че това може да стане във всеки един момент. Тълпата по тротоара беше рехава. Повечето хора бяха на работа и се виждаха предимно майки с деца, старци и туристи стиснали в ръце вечните фотоапарати и пътеводители. По улиците се движеха автомобили и автобуси, но час пик все още бе далеч и хаосът, миризмата на изгорели газове и шумът все още не бяха завладели града.
Максимилиан погледна едно електронно табло, висящо до внушителната сграда на пощата, сякаш изградена само от стъкло. Показваше почти обяд. Самолетът му щеше да излети след повече от три часа, а до летището в този трафик имаше петнадесет минути път с такси. Можеше да седне някъде, да изпие чаша кафе и просто да почака. Пред погледа му се мярна табелка на която пишеше:
„Кафене с прислужнички „Миса“
Той се усмихна. Кафене с прислужнички... някои хора просто не знаеха кога да сложат окови на въображението си. И все пак дръпна вратата и влезе в прохладното кафене. Там, почти на самия праг го чакаше момиче, което изглеждаше достатъчно младо, за да е ученичка, облечено в черна униформа на прислужничка. Тя му се усмихна сладко, показвайки равните си бели зъби.
-Добър ден, господарю.
Максимилиан се усмихна.
-Добър ден.
-Желаете ли да ви отведа до масата ви?
-Защо не.
-Да взема ли шлифера ви?
-Благодаря ви, няма нужда.
Момичето го поведе към една от масите в ъгъла и докато вървеше през помещението той плъзна поглед наоколо. Заведението беше малко. Имаше едва десетина маси, но повече бяха заети и то не само от мъже, които имаха фетиш към млади момичета облечени като прислужнички. Имаше още жени, майки с деца, а в една маса близо до вратата стояха четири старици, шушукаха си и се кикотеха като момичета.
-Това е вашата маса, господарю.
Той седна.
-Менюто, господарю.
Максимилиан не се сдържа.
-Знаеш, че не е нужно да ми казваш господарю, фъстъче.
Момичето се усмихна, в бузите ѝ се впиха две сладки тръпчинки, които разкриха истинската ѝ възраст. Шестнадесет, най-много седемнадесет. Ученичка, която заработва допълнително на почасова работа.
-Задължават ни пък и на мен ми харесва.
Максимилиан се усмихна в отговор.
-Е, щом е така този господар би искал чаша кафе и някакъв сладкиш. Трябва да убие малко време до господарския самолет.
Момичето се засмя, поклони се и с почти танцова стъпка се запъти към бюфета, обслужват от нейна колежка, която изглеждаше дори още по-млада. Максимилиан поклати глава. Тези деца... бе прекарал толкова векове в човешкия свят и пак не можеше да разбере хората.
В този момент дискретната врата в дъното на помещението, зад която се намираше тоалетната се отвори и навън излезе жена, която прехвърли мобилния си телефон в другата си ръка, за да може да затвори. Направи няколко крачки заплесната в разговора и неволно закачи с крак сака на Максимилиан.
-Ох, съжалявам.
-Няма...-и в този момент той я погледна в лицето,-...нищо.
Беше чернокоса, а очите ѝ грееха в най-невероятно зеления нюанс, който той някога бе виждал. На брадичката си имаше мъничка трапчинка. Тя прибра телефона в чантата, която висеше през рамото ѝ и го погледна любопитно.
-Добре ли сте?
-Какво... да, да, добре съм. Просто... извинете. Не исках да зяпам.
Жената го гледа няколко секунди. Кимна му някак разсеяно, направи две крачки и замръзна. Обърна се. Зелените ѝ очи се впиха в лицето му.
-Познаваме ли се?
-Какво?
-Познаваме ли се?-повтори тя.
Той се усмихна.
-Ако се познавахме със сигурност щях да ви запомня.
Тя продължи да се взира в лицето му.
-Сигурен ли сте, защото наистина ми се струвате ужасно познат.
-Повярвайте ми, сигурен съм. Не забравям толкова красиви жени.
Тя се засмя извила брадичка и оголила тънката си шия. Гъстата черна коса се разпиля по раменете ѝ.
-Това е много изтъркана свалка.
-Почти колкото „познаваме ли се“.
-Това не беше свалка.
-И моето не беше.
Двамата замълчаха впили погледи един в друг. Тя го изучаваше големите си зелени очи пълни с любопитство.
-Казвам се Хаттори Джунко.
Тишина.
-Ти... ти...-тя заекна за миг загубила самообладание-ти няма ли да ми кажеш името си?
-Макс.
-Макс?
Той кимна. Тя се поколеба.
-Само Макс или...
-Просто Макс. Достатъчно е.
Тя не можеше да откъсне очи от лицето му.
-Какво? Да нямам нещо на...
Хаттори тръсна глава и черната ѝ коса се разпиля.
-Не, не, просто... просто пак имам онова чувство, че съм те виждала някъде.
-Вчера пристигнах в града, а днес го напускам, така че...
-Може ли да седна?-прекъсна го тя.
-Да, да. Моля, заповядай.
Тя дръпна свободния стол срещу неговия и седна. В този момент младата прислужничка пристъпи към масата им понесла табла с чаша кафе и чиния с парче сладкиш
-Риса, за мен същото.
-Веднага-отзова се момичето, слагайки кафето и сладкиша пред Максими-лиан.-Приятен апетит, господарю.
-Определено ще е приятен.
Тя му се усмихна в отговор, погледна Минори с онзи поглед, който сякаш казваше „после ще ми разказваш“ и се отдалечи, за да донеси и нейната поръчка.
-Явно често идваш тук.
-И да и не. Риса ми е братовчедка. Пък и ако трябва да съм искрена тук правят страхотни сладкиши.
Той си налапа парченце, на което се червенееше карамелена розичка. Усмихна се.
-Наистина е добър.
-Трябва да опиташ онзи с шоколадовата глазура. Страхотен е.
-Следващия път.
-Не спомена ли, че напускаш града днес?
Той кимна. Бе вперил поглед в сладкиша си.
-Обаче ще се върна. Трябва да свърша нещо.
-Скоро ли ще бъде това?
-След години-той я погледна.-Защо?
Тя сви рамене в престорено безразличие.
-Просто питам.
-Просто питаш?
-Женско любопитство.
Максимилиан се усмихна и кимна.
-Да, разбира се.
-А...
В този момент от към чантата ѝ се разнесе писък на мобилен телефон. Хаттори припряно я отвори и извади телефона.
-Не мога да говоря сега, Мио, после ще ти се обадя става ли? Благодаря, чао-тя затвори с въздишка, прибирайки телефона обратно в чантата си.-Приятелка от болницата...-тя се сепна-... в смисъл не, че имам приятелка, която лежи в болницата, а приятелка, с която работя в болницата.
-Ти си лекар?
-Медицинска сестра-тя се изчерви.-Винаги съм мечтала да бъда такава.
-Знам...
-Какво?
-Не, нищо. Просто си мислех на глас.
Той погледна към отворената ѝ чанта. Нещо се червенееше там вътре. Хаттори проследи погледа му.
-Това е Юрипе.
-Какво?
Тя извади от чантата си малка парцалена кукличка с червена рокличка на бяло райе, коса от червена прежда и очи-копчета.
-Казва се Юрипе.
-Дала си ѝ име?
-Да. Някак си не ти ли прилича на Юрипе?
-Може ли?
-Разбира се.
Той пое малката парцалена кукличка. Беше малко по-топла и незабележимо по-тежка от колкото трябваше да бъде. Той погали облото ѝ коремче.
-Красива е.
-Нали. Имам я от... всъщност вече не помня от колко време.
-Талисман или спомен?
Тя се усмихна.
-Не знам. Може би по-малко от двете.
Максимилиан погали преждената косица на куклата.
-Някога и аз имах такава.
-Шегуваш се.
-Не, въобще. Казваше се Юки.
Хаттори се засмя.
-Сняг… хубаво име за кукла.
-Юрипе също не е лошо. Странно, но подходящо.
Той ѝ я върна. Хаттори нежно погали кукличката по парцалената бузка също както майка докосва детето си и я прибра в чантата си. В този момент към тях се приближи Риса стиснала в ръце табла. Тя погледна братовчедка си.
-Е, женен ли е?
-Риса!
-Стига де! Трябваше да попитам, защото ако няма да го вземеш ти ще го взема аз.
Хаттори погледна Максимилиан с пламнало лице. Той беше вперил ужасно сериозен поглед в сладкиша си, но на устните му грееше усмивка.
-На вас не ви ли е забранено да сваляте клиентите?-озъби се тя на братов-чедка си.
-Да, но смяната ми свършва след половин час, така че...
-Риса!!!
Момичето се нацупи престорено, но веднага се усмихна палаво на Макси-милиан, когато той вдигна поглед към нея. Намигна му и изписка, когато братовчедка ѝ замахна към нея с чантата си. Момичето се отдалечи, заливайки се от смях. Клиентите от масите наоколо се обърнаха към нея.
Хаттори погледна Максимилиан намусена.
-Тези деца...
-На мен не ми прилича на дете.
-Тя е непълнолетна!
-Не обвинявай мен. Тук аз бях жертвата на сексуалния тормоз.
-Не беше... -тя махна с ръка и въздъхна.-Забрави.
-Всъщност беше твърде приятно, за да го направя. Две хубави жени да се карат за мен... мечтата на всеки мъж.
-Нека позная- липсваше само басейна, пълен с кал и оскъдните бански.
-Аз не съм капризен.
Хаттори се засмя.
-Знаеш ли, ти си много странен човек.
-Ще се изненадаш колко.
Тя го изгледа сериозно.
-Наистина ли заминаваш днес?
-Да. Защо?
-Не знам... мислех си... мислех си...- в зелените очи пламна смущение, а бузите ѝ поаленяха- че можем да излезем някъде.
-Винаги ли си толкова директна?
-Всъщност не. Въобще не ме бива с мъжете...
Той се усмихна.
-Повярвай ми, наистина съм благодарен за поканата, но...
В този момент го усети. Откъсна очи от аленото лице на Хаттори и погледна през витрината, но не към хората, която крачеха по тротоара, а високо нагоре към една от сградите, издигащи се над улицата. Беше голям десет етажен търговски център, чийто прозорци блестяха в сребристо на ярката слънчева светлина. А на покрива му...
Хаттори проследи погледа му. Зелените ѝ очи се разтвориха широко.
-Това човек ли е?
-Къде?
-Ей, там- на ръба на покрива.
-Нищо не виждам.
-Чакай, къде отиде? Беше там до преди миг! Сигурна съм…
-Може да е бил някой техник или мияч на прозорци.
Хаттори тръсна глава.
-Може би си прав-тя го погледна вече забравила за търговския център и изчезналия човек на покрива му.-Значи няма възможност ние да...
-Знаеш ли, като се замисля мога да се обадя да сменя билета си за утрешен полет. И без това нямам нищо спешено за връщане.
Зелените ѝ очи засияха.
-Наистина ли?
-Да, наистина.
Тя се усмихна. Той се усмихна.

Далеч от тях, на покрива с руси коси, веещи се на вятъра, един флейм хейз също се усмихна, а в сърцето ѝ пламтеше сладка завист.