автор: dred

Гласът ѝ беше тих, едва доловим, но също така топъл, галещ, познат. Той погали преждената ѝ коса.
-Как си, Юки?
-Изтощена, господарю. Много изтощена. Очаквах ви да дойдете още преди пет години.
-Знам, мила, знам. Този път наистина се забавих, а нямам извинение. Прос-ти ми.
-Няма за какво да ви прощавам, господарю. Знам, че сте имал причина.
Той се усмихна. Юки... неговата Юки. Винаги вярна, винаги готова да го извини, винаги готова да го защити дори от самата себе си.
-Вече съм тук, скъпа-той притисна буза към главичката на кукличката.-Вече съм тук...
Тази топлина... беше я забравил. Бе започнал да забравя ѝ гласът ѝ, нежното ѝ докосване. Тя не беше просто един ринн. Томагара имаха десетки такива и гледаха на тях като на инструменти. Просто обикновени слуги, които събираха съществуване, поглъщайки хора докато техните господари стояха в безопасност далеч от флейм хейзовете и своите алчни събратя.
Той винаги бе имал само Юки. Можеше да създаде десетки като нея, но никога не го направи. Тя бе с него през всички тези векове. Бе събирала стотици хиляди години съществуване, бе се била за него и редом с него, бе спасявала живота му, бе понасяла стотици рани. Тя никога не протестираше, никога не се оплакваше, никога не спореше. Знаеше... вярваше, че господаря ѝ никога не греши.
Но това беше отдавна. От пет века тя имаше друга задача... много по-важна от всичко до сега...
Той погледна към жената в леглото. Косата ѝ тъмнееше върху бялата възглавница.
...и тази задача бе да поддържа пламъчето на тази факла живо. И тя, разбира се, го правеше през всичките тези векове. Година след година, десетилетие след десетилетие, век след век Юки нито за миг не се бе оплакала, а само търпеливо чакаше господаря ѝ да се върне и то не само, за да я нахрани.
-Как е нашето момиче, Юки?
-Много зле, господарю. Почти е изгаснала. Опитах се да я поддържам колкото мога по-дълго, но...
-Знам, мила, знам. И ти самата си на ръба на силите си-той плъзна пръсти през преждената ѝ косица и се взря в копчетата-очи. -Но вече можеш да си отдъхнеш.
-Вече си отдъхнах, господарю.
Той се усмихна.
-Миличката ми...
Притисна пръсти към червената рокличка на бяло райе и синкава светлина заигра по тях. Съществуването, което бе трупал грижливо вече петнадесет години обви Юки и бързо започна да попива в парцаленото ѝ телце.
-Господарю, спрете! За вас няма да остане...
-Тихо, момичето ми, тихо...
Година след година съществуване продължи да попива в ринна докато накрая синкавото сияние около пръстите на Максимилиан не угасна.
-Сега как се чувстваш, Юки.
-Много по-добре, господарю, но вие...
-Не мисли за мен, съкровище.
-Но...
-Тихо, скъпа. Пази тишина.
Риннът притисна главица в гърдите му нахранена с десетилетия съществу-ване.
-Колко време ще страдате заради тази факла, господарю?
Той плъзна пръсти през аленеещата ѝ преждена косица.
-Помолих те да не говориш така за нея, Юки.
-Простете ми.
-На света има твърде малко неща, които да не мога да ти простя, миличката ми.
-Иска ми се пак да сме заедно, господарю. Там навън имате твърде могъщо врагове, а вие сте толкова слаб...
-Нима някога съм те разочаровал, скъпа?
-Никога, господарю.
-Тогава няма от какво да се боиш. Аз винаги ще се връщам при теб. Обещах и на двете ви, помниш ли?
-Никога не съм забравяла, господарю.
Той нежно остави кукличката до жената в леглото.
-Знаеш какво да правиш, съкровище.
Кукличката протегна ръка и стисна бледите пръсти на жената. За миг просветна синкаво сияние и плахото пламъче в гърдите на факлата лумна ярко и по-живо от всякога. Жената тихичко изстена, но не отвори очи.
-Готово, господарю.
Максимилиан погали кукличката.
-Добро, момиче.
-Минаха петнадесет години.
-Знам, мила. Броях ги много внимателно.
-Това съществуване се изчерпва. Миналия месец трябваше да навърши 43 години и хората започват да говорят. Мислех си... мислех си...
-Предполагам за загасващата факла на име Хаттори Джунко.
Риннът завъртя глава към Максимилиан и го погледна с очите си копчета.
-Господарят ме познава толкова добре.
-Естествено, мила-той погали гладката парцалена бузка на кукличка,-защото сърцето ми е твое.
Кукличката завъртя глава към жената.
-И нейно.
-Нима ревнуваш?
-Никога, господарю, никога...
-Знам, мила, само се пошегувах.
-...но...
-Но?
-Страхувам се за вас, господарю. Страхувам се, че тя ви наранява толкова много време, вие не спирате да се връщате при нея. Усещам болката ви...
-Вината не е нейна, Юки, никога не е била и няма да бъде.
-И все пак...
Той притисна пръст към нарисуваните ярко-червени устнички на куклич-ката.
-Нека помълчим малко, Юки. Може ли?
Максимилиан коленичи до леглото и плъзна пръсти по бледото лице на спящата. Вече беше топло, а не горещо. Кожата си бе върнала онози копринена мекота. По скулите ѝ аленееше едва видима червенина, а синия нюанс бягаше от устните ѝ. Пламъчето гореше ярко в гърдите ѝ.
-Хаттори Джунко-каза той на себе си и плъзна пръсти през гъстите черни коси, които вече лъщяха на светлината нахлуваща през прозорците.-Тя е медицинска сестра. Винаги си обичала да помагаш на хората. Сигурен съм, че ще ти хареса да си нея. Юки?
-Да, господарю?
-Припомни ми каква беше тя до сега.
-Казваше се Минори Чихара. Работеше като художествен директор в галерия.
Той не можа да сдържи усмивката си.
-Художествен директор?
-Да, господарю. Сбърках ли при избора си?
-Не, не, миличка. Нищо не си сбъркала. Тя обожава изкуството.
-Хаттори Джунко ще изгасне съвсем скоро.
Максимилиан кимна. Не можеше да откъсне очи от красивото лице, изпълващо се с живот.
-Вероятно тази вечер. Трябва да се подготвиш.
-Веднага започвам, господарю.
В стаята се възцари тишина. Максимилиан нежно плъзна пръсти през косата ѝ, надолу по изящните скули, красивата брадичка с тръпчинка, тънката шия и спряха върху лявата ѝ гърда.
Туп-туп... туп-туп... туп-туп... туп-туп...
Сърцето ѝ удряше с успокояващия ритъм, който имаше само животът.
Той оброни глава и от гърдите му се откъсан тежка въздишка. Не живот, а имитация на живот. Просто една факла, нищо повече. Онази жена бе загинала преди пет века, далеч от това легло, от тази болница.
И все пак... и все пак...
Той се изправи към нея и нежно я целуна по топлото чело. Усети аромата на кожата ѝ смесен със соления вкус на пот.
-Юки?
-Да, господарю?
-Знаеш, че те обичам, нали?
-Показвали сте ми го хиляди пъти, господарю.
-Знаеш, че обичам и нея, нали?
Юки замълча за момент.
-Виждала съм го хиляди пъти, господарю.
Той се усмихна. Неговата сладка малка Юки. Дали един ринн можеше да ревнува?
-За това искам да те помоля нещо, любов моя.
-Всичко, което пожелаете, господарю. Всичко!
-Искам да пазиш себе си и нея докато се върна отново.
-Нима тръгвате? Толкова скоро?
-Да, миличка, налага се. Но преди това ми обещай.
-Обещавам, господарю. Ще я пазя с цената на моето съществуване.
Той погали преждената косица на кукличка.
-И никога не допускай да плащаш подобна цена. Не мога да загубя никоя от двете ви. Разбираш ме, нали?
-Да, господарю.
Той се наведе и целуна куклата по главичката.
-А сега...
Жената в леглото изстена. Отвори зелените си очи и впери объркан поглед в белия таван.
-Къде...-тя изпъшка.
Вдигна ръка погледна тънките си пръсти за миг и потърка лице. Размътения ѝ поглед се избистри сякаш се бе събудила от дълбок сън.
-Да, вярно-гласът ѝ беше тих и нежен.-В болницата.
Ръката ѝ докосна нещо на завивките. Беше меко и топло. Тя сви пръсти около него и го вдигна пред очите си. Червените ѝ устни се разтегнаха в топла усмивка.
-Юрипе!
Мъничката парцалена кукличка с коса от червена прежда, рокличка на райе и копчета за очи остана безмълвна. Усмивката на жената се разшири. Нежно я притисна към гърдите си и зарови буза в меката прежда.
-Знаеш ли, миличка, сънувах те-тя за миг погледна към прозореца и за миг зелените ѝ очи се замъглиха сякаш се опитваше да си види отдавна забравен спомен.-Сънувах те...


-Ъ-ъ-ъ-ъ.... Джи... Джинко...
-Джунко!
-Да, вярно. Доктор Карасуба обади ли се?
-Ето го съобщението.
Сестрата проследи със стиснати устни как колежката ѝ се отдалечава без дори да я погледне. Какво им ставаше днес на всички? Тя с мъка потисна прозявката си. И защо беше толкова уморена. Бе застъпила на смяна само преди... тя се усмихна.
-Здравейте.
Максимилиан се усмихна в отговор.
-Здрасти. Тежка смяна, а?
-Какво..-тя с мъка потисна поредната прозявка.-А това ли? Нищо особено. Просто съм малко уморена. Една чаша кафе и ще ми мине. Намерихте ли стаята?
-Да, благодаря ви.
-Надявам се всичко е наред.
-И ще става все по-добре.
-Радвам се да го чуя-младата сестра се поколеба.-Знаете ли, мислех си...
-Джанко...
-Джунко!
-От тук да е минавал един пациент на инвалидна количка?
-Ако говориш за господин Кисараги доктор Микото го настигна и го върна обратно.
Джунко откъсна поглед от отдалечаващата ѝ се колежка и потърси мъжа. Беше изчезнал вдън земя. Отново. Тя се огледа наоколо, но видя само пациенти и болничен персонал, всички облечени в бяло. От мъжът, който се представил като Макс нямаше следа. Джунко въздъхна. А тъкмо беше събрала кураж да го покани на кафе.
Тя сви рамене. Не беше кой знае какво. Както казваше майка винаги щеше да има и утре.
Тя се прозя. Беше толкова уморена. И какво беше това странно чувство в гърдите ѝ? Дали не трябваше да...
-Джинко...
-Джунко!
И просто забрави.

-От кога си тук?
Флейм хейзът дори не помръдна. Стоеше на покрива на болницата провесила крака през ръба. Вятърът рошеше русата ѝ коса и развяваше нейния йогаса. Тя не помръдна от мястото си. Бе вперила сините си очи в десетките малки човешки фигурки, които като мравки пълзяха около огромното здание.
-От достатъчно-отговори флейм хейзът накрая.
-Видя ли...
-Да, видях.
Максимилиан Аушвиц бръкна под шлифера си и извади меча си. Дългото острие, сякаш изковано от мрак, проблесна мътно на обедното слънце.
-В такъв случай знаеш, че не мога да те оставя жива.
Флейм хейзът се обърна. Усмихна се.
-Значи това е Носещият сънища. Само съм чувала за него.
Максимилиан Аушвиц не помръдна ѝ мускул. Върхът на черния меч сочеше към тънкия гръб на момичето.
-Помниш ли какво ми каза като се видяхме първия път днес? Да извадя оръжието си. Е, желанието ти се сбъдна. Сега вече можеш да извадиш своя меч.
-Защо?
-Аз съм Гузе но томогара. Мислех, че на един флейм хейз не му е нужна причина, за да вдигне оръжие срещу такъв като мен?
-Значи си готов да ме убиеш, за да защитиш тайната си, така ли?
-Няма да е за пръв път.
Флейм хейзът отново сведе поглед към хората, които вървяха далеч под краката ѝ.
-Не искам да се бия с теб.
-Страх ли те е?
-Да.
Максимилиан замръзна за миг. Върхът на черния като нощта Носещ сънища се плъзна към земята.
-Какво?
Тя се извърна към него. Ветрецът накара русите кичури да затанцуват около лицето ѝ.
-Ти си Танцуващия с мечове. Какъв шанс имам срещу теб?
-Никакъв.
-Тогава какъв смисъл има да вадя меча си?
-За да умреш с чест.
-Не искам да умирам било то с чест или без чест.
Максимилиан Аушвиц се усмихна. Циментът под краката му изскърца, когато върхът на Носещият сън го докосна.
-Бях прав.
-За кое?
-Уилхелм добре те е обучил.
Флейм хейзът се усмихна леко.
-Той казва друго. Когато го ядосам постоянно ме сравнява с онази, която е имал преди мен.
-На твое място не бих се притеснявал за това. Беше добър боец, вероятно по-добър от теб, но се биеше глупаво и за това загина глупаво.
-Уби я с това, нали?
Тя кимна към черния меч в ръката му. Той сведе поглед към оръжието.
-Да.
-Носещият сънища.
Максимилиан кимна.
-Можеш да го прибереш-каза флейм хейзът.-Няма да ти е нужен… поне не срещу мен.
Той прибра меча под шлифера.
-Уилхелм ще те накаже ако разбере, че си тук.
-Знам. За това го оставих у дома.
-Такива като нас нямат дом, а само места които обитават временно.
Флейм хейзът кимна. Максимилиан пристъпи към нея, с въздишка седна на ръба на покрива и провеси крака в пет етажната бездна. Плъзна кафявите си очи по десетките хора долу. Никой от тях не вдигна очи нагоре.
-Обичам да гледам.
Той се сепна.
-Какво?
-Обичам да гледам без никой друг да ме вижда-каза флейм хейзът.-Това ми действа успокояващо. Странно, не мислиш ли?
Той поклати глава.
-Не, не е странно-той замълча за миг.-Ще ми отговориш ли на един въпрос?
-Ако мога.
-Как е името ти?
-Вече го знаеш.
-Флейм хейзът на Уилхелм, Пеещият със звездите не е име. То е по-скоро длъжност, която са заемали и други преди теб. Кажи името си... истинското си име. Всеки има такова… дори ние.
Тя се поколеба.
-Хелските... Хелските Юккуривуд.
-Странно име.
-Същото бих казала и за Максимилиан Аушвиц.
Той се усмихна.
-Тук си права. Имената май са едно от малкото неща, които колкото и да сме силни не можем да си изберем.
-Като прозвищата, нали?
-Да, като тях.
Хелските вдигна поглед към синьото небе, разстлало се над града. Белите облаци лениво се плъзваха по него гонени от лекия вятър.
-Мислех, че ще ме усетиш още от самото начало.
-Бива те да се криеш.
-Не, не ме бива. Просто ти беше разсеян-тя го погледна-и слаб.
Той кимна вперил поглед в един облак. Странно защо, но му заприлича на лъв. Усмихна се отнесено.
-Все още съм слаб.
-Значи е идеалния момент за нападение, така ли?
-Ако имаш някакъв шанс то той е точно сега.
Тя се обърна към него. Вдигна ръка и пъхна едно непослушно кичурче от русата си коса зад ухото.
-Мнозина други са си го мислели, Танцуващ с мечове.
-Максимилиан е достатъчно.
-Танцуващ с мечове не ти ли харесва?
Той сви рамене.
-Прозвищата са като имената. Не ги избираме, ние можем само да ги но-сим. Нищо повече. А сега ми кажи защо си тук?
-Бях любопитна.
-Любопитна?
Тя кимна.
-Исках да видя какво прави Танцуващия с мечове в моя град. Знам, че вече не събираш съществуване като другите томагара за това си зададох въпроса какво те води тук.
-И ти видя.
Тя кимна.
-И аз видях-повтори тя като ехо.
-И сега?
Хелските сви рамене.
-И сега нищо. Любопитството ми е задоволено. Край на всичко.
-Няма ли да ме попиташ защо?
-Не.
-Няма ли да се опиташ да ме изнудваш и заплашваш?
-Не.
Двамата замълчаха загледани в облаците.
-Ти си странен флейм хейз, Хелските Юккуривуд.
-А ти си странен гузе но томогара, Максимилиан Аушвиц.
-Тя спаси живота ми.
-Какво?
-Жената... или факлата както би я нарекла ти. Тя спаси живота ми. Преди пет века.
-Но от тогава ти...-изплъзна се от устните ѝ преди да се овладее.
-Да, от пет века аз не събирам съществуване от хора. И всичко е заради нея.
-Ще ми кажеш ли...
-Но ще си остане между нас.
Тя кимна.
-Уилхелм...
-Нито думи на Пеещия със звезди. С него се познаваме отдавна, но това не ни прави приятели. Никога няма да ми прости, че убих предишния му флейм хейз, но знае, че ще изгуби още ако се опита да ги хвърли срещу мен. Наистина ли искаш да се изправиш срещу Танцуващия с мечове заради жаждата за отмъщение на един засегнат Крал на Гузе?
Хелските поклати глава.
-Ще си остане само между мен и теб.
Той зарея поглед към синеещото небето. Един самолетен бавно се плъзгаше по него оставяйки след себе си бяла следа.
-Беше преди пет века. Тогава все още ме наричаха...-той замълча за миг неспособен да го произнесе.
-Поглъщащия бъдеще.
Максимилиан кимна бавно.
-Няма да отричам. Бях като всички останали томогара. Поглъщах съще-ствуване без да подбирам от кого го взимам- мъже, жени, деца. Хората тогава ми изглеждаха еднакви. Бяха като мравки-той кимна към десетките малки човешки фигурки, които вървяха около болницата.-Мънички, дребни, безполезни създания, които съществуват само, за да правят такива като мен по-силни. Убих десетки флейм хейзове, които се опитаха да ме спрат, опустошавах цели градове... знаеш ли как наричаха местата, през които минавах?
-Царството на факлите-изплъзна се от устните ѝ.
Той кимна. Бе вперил поглед в една двойка далеч долу, която току-що бе слизаше от такси, спряло на паркинга. Дори оттук виждаше как черната коса на жената се чернее и блести на обедното слънце. В ръце стискаше голям букет, а в гърдите ѝ трепкаше синкаво пламъче. Тя стисна под ръка приятеля си или може би съпруга си и двамата заедно закрачиха към болницата.
-Цели градове само с факли, без нито един жив човек. Имаше моменти, в които бях на ръба да докарам този свят до колапса, от който вие се опитвате да го предпазите. Бях горд, бяха силен, бях непобедим. И вероятно щях да продължа да бъда всичко това ако не се бях сблъскал Юуно Арашико...
-Носещата смърт-каза тихо Хелските.
-Носещата смърт, Зовящата души, Господарката на болката... Юуно имаше много имена. Беше много силна... всъщност една от най-силните томогара стъпвали в света на хората. Тя се опита да ме убие.
-Тя???
-Странно, нали? Един томогара хранещ се със съществуване да иска да убие друг томогара, който прави същото. Само, че Юуно бродеше по този свят много по-дълго от мен. В сравнение с нея аз бях просто едно глупаво ненаситно момче, което буташе всичко това - той махна с ръка, сякаш се опитваше да обхване целия град и всичко отвъд него- към ръба на унищожението. Бях погълнал толкова много хора, че въпреки факлите, които флейм хейзовете поставяха светът вървеше към колапс. Само, че никой не беше в състояние да ме спре. За това и Юуно се изправи срещу мен. Не се заблуждавай, не го правеше от любов към хората. Просто искаше да предпази... как да го нарека... ловните територии, за да има храна за по-дълго. Нападна ме още преди да успея да задействам фузетсуто.
-И?
-Знаеш ли, че тя беше предишния притежател на Носещия сън?
Хелските поклати глава.
-Юуно го беше отнела от Габриел Рачет...
-... Златоръкия демон.
-Точно той. Рачет го беше изковал от милион години съществуване, които сам събирал цели хилядолетия. Именно този меч му донесе и прякора- Златоръкия. Само, че Юуно го победила... как, нямам представа. За това и когато я срещнах тя държеше Носещия сънища, а повярвай ми- това е най-страховитото оръжие, което могат да вдигнат в бой срещу теб. И в онзи ден бях обречен да загина. Само, че тогава се намеси един човек.
-Човек?
Той кимна с усмивка. Помнеше толкова ясно ужасените тълпи, десетките окървавени трупове на стражите, които се бяха опитали да спрат двамата сражаващи се на малкия площад в покрайнините на града, писъците, паниката, леещата се кръв, смехът на Юуно и свистенето на Носещия сънища, който разбиваше защитата му и пробождаше тялото му отново и отново... помнеше и зеленоокото момиче, облечено в онази изтъркана червена рокля. И тя бе уплашена... не, не беше просто уплашена. Беше ужасена. И въпреки това...
-Едно момиче... една от тълпата, абсолютна незабележима, но с най-зеле-ните очи, които някога съм виждал. Когато Юуно се канеше да ме доубие знаеш ли какво направи това момиче?
Хелските не отговори затаила дъх.
-Тя хвърли една ябълка.
Флейм хейзът примигна.
-Какво???
-Това направи. Момичето хвърли една най-обикновена ябълка към Юуно. И това я ядоса...
Понякога го виждаше в редките си сънища. Юуно, огряна от пожарищата, които двубоят им бе разпалил, като богиня на смъртта крачеше към ужасеното момиче, което бе имало глупостта да хвърли нещо по нея. Не просто бе обърнала гръб на тежко ранения си противник. Беше забравила за него. Юуно бе освирепяла от гняв за това, че едно жалко парче дишащо месо, което можеше да служи единствено за храна бе посмяло да вдигне ръка срещу нея- Носещата смърт, Зовящата души, Господарката на болката, дори и за да я удари в най-обикновена ябълка.
Носещият сън преряза пищящото от ужас зеленооко момиче сякаш бе лист хартия. Кръвта ѝ опръска земята и се сля с локвите, изтекли от обезобразените тела на десетките други жертви. Юуно се обърна с усмивка на лице... за да посрещне с гърди меча на своята плячка и екзекутор.