автор: ednaotvas

Проблем на всеки е изконната самота, която битува в нас.

Когато Бог сътворяваше света, създаваше голямо множество: от морските обитатели, птиците и животните. Ала когато сътвори човека, го направи един. Адам. От Себе Си и от пръстта.
И чак след това видя и разбра, че това не е достатъчно и му направи помощник – Ева.

Първоначално целият свят би трябвало да радва Адам, който между впрочем общуваше и лично с Господ.

Грехът още не бе покварил природата, така че Адам е можел да общува отблизо с всички същества. Целия свят е бил добронамерен. Липсвали са каквито и да било опасности и насилие. Царели тотална красота, разбирателство и хармония.

И все пак... у Адам е имало празнота, която нищо и никой не можел да запълни...

После Господ му направил Ева. Името значи Живот. Последното творение на Бог. Като взел частица от Адам.
Самата Ева пък била създадена от част...

Отново някаква... непълнота.

И докато всеки Адам не намери своята Ева, онази, произлязла от реброто му отляво, болката и празнотата и у двамата ще са налице.

Питам се, в този огрешен свят, колко ли често Ева не намира точния Адам, и обратното?

А и цялото това натоварване и претъпкване, наслоено от времето... Хаосът. Дисхармонията. Объркването Наличието на заблуда...

Може би дори човеците сме стигнали до там, че в някакъв момент на Адам му се иска да каже: “Върни ми реброто, от което си взета!”, а на Ева й се иска да е различно – да е произлязла от водата, да лети в простора, да тича с дивите мустанги... Може.

Но и това не й придава цялост, естествено, защото дълбоко в природата й тя винаги иска да възстанови целостта си в Адам и да възстанови отношенията си с Бога, след като вече е противоречила на волята Му.

Може би това ражда моментите, когато Ева усилено иска да избяга от себе си. Но няма къде.

Реброто на Адам я вика. Бог я търси, защото Му принадлежи. Тя копнее за своите си неща, извън тези нужди...

А после... идват децата. Рожбите й. Нещо, което произлиза от нея, но което тя трябва да дели и с Адам, и с Бог. Нещо, което счита за изцяло свое и чувства като част от себе си, дори когато отдавна се развива извън нея. Нещо, в което влага парчета от същността си, освен всичко останало. Нещо, което се опитва да опази от целия, вече объркан свят, но дали съумява да опази от себе си. Частиците от нея, които се развиват по неповторим, свой си начин, като в някакъв момент стават толкова самостоятелни, чак чужди.

И тя пак остава предимно сама.

Адам е зает да обработва земята, която ражда все по-често бодили.

Господ има все повече челяд, с която е ангажиран.

Природата следва своите си цикли и процеси, заета със самата нея.

А Ева... Ева се е раздала и е нецяла.

И няма ябълка, която да засити или промени този факт. Няма...